повсеместна корупция, Русия имаше нужда от нов лидер в новото хилядолетие.
И Николай смяташе себе си достоен за тази роля.
За тази и за много повече.
Позволи на Елена да махне салфетката от яката му. Младата жена го изгледа от главата до петите и кимна одобрително.
Той тръгна към чакащите го навън прожектори.
Мина през вратите, следван почтително от Елена. Катедрата беше издигната на площадката над стъпалата, голямата табела с името на сиропиталището отзад беше завършващият акцент.
Застана пред бойния ред от микрофони и вдигна ръка да спре преградния огън от въпроси. Някакъв репортер питаше на висок глас за някогашните му връзки с КГБ, друг — за финансовите отношения на семейството му с мащабните минни проекти в Урал. Колкото повече растеше властта му, толкова по- кресливи ставаха онези, които искаха да подрежат крилата му.
Николай не обърна внимание на въпросите, защото имаше свой сценарий за тази пресконференция.
Наведе се към микрофоните и отпусна глас, за да надвика досадните въпросчета:
— Време е да затворим тези врати! — извика той и посочи назад към входа на сиропиталището. — Децата на Украйна, на Беларус и на цяла Майка Русия страдаха достатъчно от греховете на нашето минало. Стига толкова!
Постара се гневът да прозвънти в думите му. Знаеше как ще изглежда това на телевизионния екран. Суровото лице на реформата и справедливия гняв. Продължи нататък със страстния си призив за една нова Русия, с апел за действие, със зов да погледнат напред без да забравят миналото.
— След два дни четвърти реактор на Чернобил ще бъде запечатан под нов стоманен купол. Този нов саркофаг ще отбележи края на една трагедия и ще пребъде за вечни времена като мемориал на всички мъже и жени, които жертваха живота си, за да предпазят не само родината, но и целия свят. Пожарникари, които останаха на поста си сред пламъците, докато радиацията отнемаше бъдещето им. Пилоти, които навлязоха в токсичния облак, за да осигурят необходимия цимент. Миньори от цялата страна, които се стекоха, за да издигнат първия погребален саркофаг около реактора. Тези изключителни мъже и жени, загубили здравия си разум в прилив на национална гордост, те са истинското сърце на Русия! Нека никога не ги забравяме, тях и тяхната саможертва!
Множеството зад репортерите беше нараснало, докато Николай говореше, и сега избухна в ръкопляскания и одобрителни викове.
Това беше едва първата от серията предстоящи речи преди основното събитие — церемонията в Чернобил, където новият саркофаг щеше да бъде положен върху токсичното ядро на мъртвия реактор. Първоначалният бетонен щит вече се ронеше — издигнат беше като временно решение, а оттогава бяха минали цели двайсет години. Новият саркофаг тежеше осемнадесет хиляди тона и беше висок колкото половин Айфелова кула. С тези си размери той беше най-голямата подвижна конструкция на цялата планета.
И други политици вече трупаха дивиденти покрай събитието с речи и открити събрания; но Николай се бе постарал да е най-шумният и красноречивият, истински поборник за атомна реформа и за прочистване на горещите радиационни точки из цялата страна. Мнозина възразяваха, че проектите му щели да струват истинско състояние. Членове на собствената му парламентарна група го критикуваха пренебрежително в пресата.
Но Николай знаеше, че е прав.
И всички те щяха да видят един ден.
— Запомнете думите ми! — продължи той. — Макар да затваряме една глава от нашата история, боя се, че само сме запушили с пръст пробойна в язовирната стена. Ядреното ни минало още не е приключило нито с нас… нито със света. И когато настъпи кризисният момент, мога само да се надявам, че и ние ще се окажем достойни като храбрите мъже и жени, които в онзи трагичен ден се простиха с бъдещето си. Затова нека не обръщаме гръб на завета им. Нека построим един нов ренесанс! Защото от пламъците може да се роди нов свят.
Знаеше, че очите му са светнали при последните думи. Това беше мотото на неговата реформа.
Нов ренесанс.
Руски ренесанс.
Нужно беше едно леко побутване в правилната посока, нищо повече.
Елена се наведе към него и го докосна по лакътя да му каже нещо. Той сведе глава към нея миг преди откъм парка през улицата да изтрещи пушечен изстрел. С периферното си зрение Николай зърна припламването на дулото, а част от секундата по-късно нещо разпра въздуха край ухото му.
Снайперист.
Покушение.
Елена го дръпна зад катедрата сред писъците на тълпата. Възцари се хаос и Николай се възползва от мига, за да целуне леко Елена по устата. Погали дългата й коса и пръстите му се плъзнаха за миг по очертанието на студената хирургическа стомана зад ухото й.
Прошепна в полуотворените й устни:
— Мина добре.
Пейнтър застана до Грей при входната врата и впери поглед в свързания с външните камери монитор и към двамата служители на Сигма, които уж трябваше да ги пазят, а сега стояха прегърбени под прицел.
Кльощавият мъж извика тихо през вратата, сякаш усетил присъствието им:
— Не искаме никой да пострада — каза той със силен източноевропейски акцент.
Пейнтър се вгледа в образа на непознатия върху монитора. После насочи вниманието си към момичето, което мъжът държеше за ръка. Детето гледаше право към уж скритата камера.
Мъжът извика отново:
— Ние сме съюзници на Арчибалд Полк! — Прозвуча някак неуверено, сякаш не беше сигурен, че думите му ще значат нещо за хората в къщата. — Нямаме много време!
Пейнтър усети присъствието на Елизабет зад себе си. Обърна се да я погледне. Ако искаха да научат повече за съдбата на баща й, трябваше да рискуват. Друг въпрос беше колко голям риск можеха да поемат. Пейнтър натисна копчето на домофона и се наведе към микрофончето:
— Ако сте съюзници, не бихте имали нищо против да освободите нашите хора и да оставите оръжията си.
Мъжът на верандата поклати глава.
— Първо трябва да докажете, че заслужавате доверие. Рискувахме твърде много, за да доведем момичето тук. Разкрихме се.
— Ще ви пуснем да влезете — каза Пейнтър. — Но само двамата с момичето.
— Аз пък ще задържа двамата ви колеги като гаранция за сигурността ни.
Ковалски изпръхтя:
— Какво голямо и задружно семейство, направо да си изповръщаш червата.
Пейнтър даде знак на Грей да изведе Елизабет зад ъгъла на коридора.
Самият той застана встрани от вратата. Ковалски зае позиция от другата й страна, както си беше по чорапи, и вдигна в готовност единственото си оръжие — обувката.
Изглежда нямаха друг избор.
Пейнтър дръпна резето и открехна вратата. Непознатият вдигна ръка да покаже, че е празна. С другата държеше детето. Момичето не беше на повече от десет години, тъмнокосо и с рокля на каре в сиво и черно. Мъжът беше мургав и гладко избръснат, но тъмна четина вече засенчваше долната половина на лицето му. Египтянин или арабин може би. Очите му, толкова тъмнокафяви, че изглеждаха черни на слабото осветление, горяха нащрек. Беше с дънки и тъмночервено яке.
Непознатият обърна глава, но погледът му не се отдели и за миг от вратата. Каза нещо на хората си, Езикът беше непознат за Пейнтър, но казаното прозвуча като заповед да останат в готовност.
