Юри седеше и ги слушаше със стоическо изражение. Опитали се бяха да го пречупят с изтезания, но той беше стар човек, свикнал да пази тайни. В крайна сметка само бяха подсилили решимостта му да посрещне предстоящото. През последните месеци го мъчеха съмнения относно плана на Савина.
Което си беше в реда на нещата.
Милиони щяха да умрат по ужасен начин.
В името на един нов свят.
Нов Ренесанс.
Юри се вгледа в самодоволната физиономия на Мейпълторп и самоуверения блясък в очите на Макбрайд.
И всичките му колебания изчезнаха.
Савина беше права.
Време беше да подпалят света.
Генерал-майор Савина Мартова знаеше, че нещо не е наред. Усещаше го с костите си — нетипична за нея тревожност, която не й даваше мира. Повече не можеше да чака в кабинета си. Трябваше й нещо, което да й вдъхне увереност.
Вдигнала портативната радиостанция до ухото си, тя поведе двама войници по тъмните и пусти улички на бетонния жилищен комплекс от времето на съветската ера, който заемаше половината площ на подземната пещера. Еднотипните панелни блокове били построени като общежития за затворниците, които работели в мините и рафинериите. Мъже, решили да заменят доживотни присъди в трудовите лагери срещу пет години работа тук. Никой от тях не доживял до петата година, разбира се. Повечето умрели от лъчева болест, преди да е изтекла първата.
Глупаво решение, но пък надеждата превръщаше в глупак и най-разумния човек. И всичко това тя беше получила в наследство. Ведно с поуката.
Хората я смятаха за жестока, но необходимостта рядко имаше друго лице. За децата се грижеха добре. Колкото до болката — и нея гледаха да им спестят според възможностите си.
Жестокост?
Плъзна поглед по празните дупки на прозорците наоколо — студени, тъмни, пълни с призраци.
Виждаше единствено необходимост.
Радиото изпука до ухото й — дано този път лейтенант Борсаков имаше новини. Досега заместникът й беше докладвал единствено за неуспехи. Издирването на децата сред околните планини още не даваше резултат. В началото потерята беше тръгнала по фалшива следа, отвела ги до захвърлената болнична роба.
— Намерихме две мъртви кучета — каза Борсаков. — До реката. Разкъсани. Явно ги е нападнала мечка. Но уловихме силна следа.
— А котките? — попита Савина в радиостанцията. Мълчанието отсреща се проточи.
— Лейтенант? — подкани го твърдо тя.
— Исках да уловя силна следа, преди да ги пусна. Иначе рискувахме кучетата.
Гласът му уж трябваше да прозвучи делово, но Савина усети напрежението зад думите му. Не за кучетата се притесняваше лейтенантът, а за децата.
Защо винаги тя трябваше да бъде твърдата?
Заговори отсечено:
— Вече разполагате със силна следа, нали така, лейтенант?
— Да, генерал-майор.
— Тогава не ме разочаровайте отново.
— Тъй вярно, генерал-майор.
Савина прекъсна връзката. Може бе думите й бяха прозвучали по-остро от необходимото, но през последния час беше получила обезпокоителни новини.
Работник по поддръжката от съседното градче Озьорск беше открил един от по-старите камиони на Зайчарника, използван първоначално за транспортиране на отпадъци от една фабрика за обогатяване на уран близо до брега на езеро Карачей. Вътре работникът беше намерил фалшив бадж със снимка на д-р Арчибалд Полк.
Това даваше отговор на загадката как бе успял да избяга професорът.
Някой му беше помогнал.
Оттам нататък беше лесно да се досети човек кой точно е бил помагачът. Д-р Трент Макбрайд беше най-вероятният кандидат. Каква игра бяха подхванали американците? А продължителната липса на новини от Юри най-вероятно означаваше, че той и момичето са били заловени. Нещо повече, бягството на професора може да е било организирано именно с тази цел.
В такъв случай Макбрайд заслужаваше уважение за усилията си.
Явно и той като нея разбираше естеството на необходимостта.
Защо изобщо се беше захванала с тези американци? По-добре никога да не се беше обръщала към тях. Но по онова време нямаше избор. В хаоса след разпадането на Съветския съюз нейният проект беше останал без никакво финансиране и сътрудничеството с американците беше единственият начин работата й да продължи.
Съединените щати осигуриха временно финансиране, защото търсеха нови начини да разширят достъпа си до разузнавателна информация, а нейният проект изглеждаше обещаващ в това отношение. Предлагаше и нещо друго, на което американското правителство не можеше да устои — възможност за „правдоподобно разграничение“, по подобие на финансираните от ЦРУ тайни лагери за изтезания в Европа. В новите реалности на последните десетилетия границите на приемливо поведение — както във военната, така и в научната област — силно се бяха размили.
„Не на родна почва“ беше новото американско кредо.
По онова време тя нямаше нищо против да се възползва от политическата конюнктура.
Загубата на Юри и детето беше неприятна, но не и фатална. Просто означаваше, че ще трябва да съкратят заложените срокове. Операцията с кодово име „Сатурн“ бе предвидено да започне седмица след действията на Николай в Чернобил. Сега двете щяха да стартират едновременно.
Утре.
Двете операции — „Уран“ и „Сатурн“ — бяха наречени на две стратегически офанзиви от времето на Втората световна война, когато съветските сили победили германците в битката за Сталинград, най- кървавата битка в човешката история. Близо два милиона загинали, включително и огромен брой цивилно население. Въпреки това поражението на германците при Сталинград се считаше за повратната точка на войната.
Величава победа за Отечеството.
И както тогава, така и сега операциите „Уран“ и „Сатурн“ щяха да освободят Русия и да променят курса на световната история.
И пак както тогава, нямаше да мине без жертви.
Необходимостта беше жесток господар.
Савина стигна далечната стена на пещерата. Там имаше тунел с дебели оловни врати, миниатюрна версия на тези при главния вход на Челябинск 88.
В тунела чакаше влак. Електрифициран релсов път свързваше Зайчарника със сърцето на операция „Сатурн“ от другата страна на езеро Карачей. Старият тунел минаваше под токсичното езеро и осигуряваше бърз транспорт между двете ключови точки без риск от облъчване въпреки смъртоносната радиационна супа от стронций 90 и цезий 137 на езерото.
Влакът я чакаше, готов да потегли.
Савина се качи в единия защитен с оловна облицовка вагон. Имаше само два такива — в началото и в края на влака. Останалите четири вагона бяха открити — товарни платформи за транспортиране на доставки, миньорско оборудване и скална маса.
