силно, че беше на път да го задуши.
Тигърът летеше в скока си с широко разтворени крака и оголени черни нокти, озверял.
Колкото и бързо да плуваше Монк, нямаше как да му избяга.
Но течението беше на негова страна.
Тигърът цопна на няколко метра встрани от плячката си.
Монк се насочи към бързей между две големи скали. Водовъртежът го потопи дълбоко, после го изплю обратно на повърхността.
Пьотър се давеше и кашляше.
Монк се завъртя и видя тигъра да се мята в лапите на друг водовъртеж. Въпреки всеобщото мнение, че котките мразят водата, тигрите не бяха съвсем безпомощни във водна среда. Все пак животното заплува към брега. Котките предпочитаха да ловуват по друг начин.
Котките обичаха засадите.
Точно това бяха направили тигрите и сега — проследили ги бяха тихо през гората, докато те бягаха, предупредени от Пьотър. Момчето е било право. Следвайки древните си ловни инстинкти, тигрите ги бяха последвали и търпеливо бяха изчакали плячката да се умори, преди да нападнат. Те бяха спринтьори, а не маратонци. Избрали бяха най-подходящия момент за атаката си.
Вторият тигър се появи на брега. Обикаляше ядосано напред-назад. Първата котка излезе от реката, мокра до кости и изтръска подгизналата си козина.
Чак сега Монк можа да ги огледа добре. Макар и с все още силна мускулатура, двете котки изглеждаха недохранени. Козината им беше проскубана. И те като вълците имаха метални пластинки на тила. Единият беше с разкъсано ухо, спомен от стар ловен неуспех. Захар, според описанието на Константин. Били от едно котило и се различавали само по белега.
С общо плавно движение, сякаш в отговор на беззвучен сигнал, двата тигъра се обърнаха и хлътнаха в мрака.
Монк знаеше, че това не е краят.
Ловът едва започваше.
Обърна се и видя Константин и Кишка да изчезват зад един завой на реката. Заплува след тях. Телцето на Пьотър трепереше до гърдите му. Монк знаеше, че не трепери от студа, дори не и от страха си пред тигрите. Огромните му обезумели очи не бяха насочени към брега, а към бързата вода наоколо.
Какво го плашеше толкова?
Пьотър се беше впил в едрия мъж. Стискаше с ръце врата му, краката си беше увил около кръста му. Навсякъде около него течеше вода, изпълваше света. Усещаше я в устата си, в ушите си, подушваше зелено-сладникавата миризма на леш. А студът го хапеше до костите.
Той не можеше да плува.
Като Марта.
Отправи поглед към далечния бряг с надежда да зърне приятелката си.
Знаеше, че страхът й от водата идва от сърцето. Дълбоката вода беше смърт за нея. Беше усетил забързания й пулс, когато пресякоха реката по камъните по-рано през деня, видял беше стиснатите й челюсти, разширените и оцъклени очи.
Нейният страх беше и негов. Пьотър стисна още по-силно мъжа.
Но истинската сърцевина на Мартиния страх беше по-надълбоко от всяко море. Беше го разбрал още щом тя влезе в болничната стая и клекна до леглото му, а после сложи набръчканата си длан на чаршафите като покана за приятелство. Повечето смятаха, че е дошла да му даде утеха след първата му операция.
Но в онзи дълъг затаен миг, докато се взираше в карамелените й очи, Пьотър беше разбрал тайната й. Марта беше дошла да потърси утеха за себе си, да почерпи сили от него.
И от онзи миг страхът и обичта ги бяха свързали завинаги.
Те, както и една тъмна тайна.
— Знаете ли, че човек може да вижда в бъдещето? — попита д-р Хейдън Мастерсън, докато пишеше по клавиатурата на компютъра.
Грей вдигна очи от утайката на кафето си. Събрали се бяха в една от частните зали на „Делхи интернет кафе & видео“. Ковалски се беше облегнал на вратата от непрозрачно стъкло и имаше грижата да не ги прекъсват. И току подръпваше лепенката на брадичката си. Елизабет се беше погрижила за нараняванията му и сега подреждаше листовете, които плюеше лазерният принтер. Бяха само четиримата. Росауро и Лука бяха отишли да вземат нова кола под наем за следващата част от пътуването им.
Макар че Грей изобщо не беше сигурен накъде ще тръгнат.
Това зависеше от Мастерсън, а той не беше в разговорливо настроение. Откакто се измъкнаха от хотела, не беше казал и дума. Опитите им да го включат в разговора, да разберат защо според него е станал обект на опита за покушение, постигнаха обратния резултат.
Мълчеше като риба и сякаш не можеше да откъсне поглед от съсипаната дръжка на бастуна си. Очите му направо се бяха оцъклили — не от страх, а в резултат на дълбока концентрация.
Уловила погледа на Грей, Елизабет беше поклатила мълчаливо глава.
„Не го притискай“.
Така че бяха поели на север от Агра към столицата на Индия — Ню Делхи. По време на сто и четиридесетте километра път бяха сменили автомобила на два пъти.
Когато най-после наближиха пренаселения и шумен град, Мастерсън си беше отворил устата колкото да даде кратко указание — трябвал му достъп до компютър.
И се бяха озовали тук, в тясната задна стаичка на интернет-кафето. Без излишни приказки професорът влезе в частен адрес към уебсайта на Бомбайския университет с тройна парола за достъп.
— Проектът на Арчибалд — обясни пестеливо той, след което зададе на компютъра да принтира всичко. И отново потъна в мълчание чак до тайнствената си реплика за бъдещето и че човек можел да вижда в него.
— Какво имате предвид? — попита Грей.
Мастерсън избута стола си назад от бюрото с компютъра.
— Ами много хора не го знаят, но през последните две десетилетия беше научно доказано, че човек е в състояние да вижда в бъдещето. Е, съвсем малко напред — около три секунди, плюс-минус.
— Три секунди? — повтори след него Ковалски. — Голяма полза, няма що.
— Напротив — отвърна Мастерсън.
Грей изгледа намръщено Ковалски и се обърна отново към професора.
— Какво имате предвид, като казвате, че е „научно доказано“?
— Чували ли сте за проекта на ЦРУ „Старгейт“?
Грей и Елизабет се спогледаха.
— Д-р Полк е работил известно време по него.
— Друг учен по проекта, д-р Дийн Радин, извършил редица експерименти с доброволци. Свързал ги към детектори на лъжата, за да следи кожната проводимост, и започнал да им показва поредица от образи на екран. Разбъркани снимки, някои ужасни, други приятни. При снимките с насилие детекторът отчитал силна реакция, нещо като електронно „примижаване“. След няколко минути доброволците започнали да „примижават“ още преди на екрана да се появи неприятна снимка, като преднината е била в рамките на три секунди. Д-р Радин повторил експеримента и получил същите резултати. В университетите в Единбург и Корнел други учени, включително нобелови лауреати, провели подобни тестове и получили същите статистически данни.
Елизабет поклати невярващо глава.
— Как е възможно такова нещо?
