Мастерсън сви рамене.
— Нямам представа. Но експериментът бил разширен — изследвали комарджии. Тествали ги, докато играят карти. И при тях се проявил същия модел — реагирали секунди преди картата да бъде обърната. Позитивна реакция, когато картата била в тяхна полза и негативна в противния случай. Това толкова заинтригувало един физик от Кеймбридж, също нобелов лауреат между другото, че решил да задълбочи експеримента, като свърже обектите към скенери за магнитно-ядрен резонанс, за да следи мозъчната им активност. Открил, че източникът на предчувствията изглежда се намира вътре в мозъка. Та този нобелов лауреат — подчертавам го, за да е ясно, че не става въпрос за някой откачен ентусиаст лаик — стигнал до заключението, че обикновените хора са в състояние да виждат бъдещето с няколко секунди напред.
— Удивително — каза Елизабет.
Мастерсън я изгледа продължително.
— Точно това тласкаше баща ви напред — нежно каза той накрая. — Искаше да разбере как и защо е възможно. Щом обикновените хора могат да виждат с три секунди напред, не може ли тази преднина да се увеличи? Часове, дни, седмици, години дори? За физиците подобна идея не е немислима. Самият Алберт Айнщайн е казал, че разликата между миналото и бъдещето е само една „закостеняла и упорита илюзия“. Времето е само поредното измерение, също като разстоянието. Всички ние без проблем поглеждаме напред и назад по кой да е път. Защо да не поглеждаме и по оста на времето?
Грей си помисли за Странното момиче. За скицираното с въглен изображение на Тадж Махал. Ако човек може да вижда през времето, както твърдеше д-р Мастерсън, защо да не вижда и на големи разстояния? Директор Кроу беше споменал нещо за успехите на ЦРУ в проекта за дистанционно наблюдение, спомни си той.
— Нужно било — продължи Мастерсън — само да се открият онези редки индивиди, които могат да виждат по-надалеч от останалите. И да бъдат проучени.
„Експлоатирани, по-скоро“ — поправи го наум Грей, като си мислеше за момичето.
Елизабет извади и последния лист от принтера. Сложи го в купчината при другите и ги даде на Мастерсън.
— И моят баща е… търсел е такива редки индивиди, така ли?
— Не точно, мила моя — отвърна загадъчно професорът.
Елизабет свъси объркано вежди. Мастерсън я потупа по ръката.
— Твоят баща ги намери. Грей само дето не подскочи на стола си.
— Какво?
Почукване на вратата прекъсна професора, преди да е обяснил. Ковалски се размърда, провери кой е, после отвори.
Росауро подаде глава и връчи на Грей тежка връзка автомобилни ключове.
— Тук приключихте ли? — попита тя.
— Не — отвърна кратко Грей.
Мастерсън мина покрай него, награбил купчина принтирани листове.
— Да, приключихме.
Грей завъртя очи и махна на останалите.
— Хайде.
Тръгна след професора, като мислено го стискаше за гушата.
Ковалски му пошушна в ухото:
— Има да ти връща, това е — каза той и кимна към бастуна, който Мастерсън стискаше под другата си мишница. — Задето му съсипа любимото бастунче.
Излязоха от интернет-кафето и завариха Лука Херн да се подпира на високопроходим джип с цвят на мед — мерцедес-бенц G55. Приличаше повече на танк, отколкото на автомобил.
Росауро заобиколи към предните места и още в движение вдигна ръка да предотврати очакваните възражения.
— Добре де, набива се на очи. Знам. Обаче не знаех нито къде отиваме, нито каква скорост може да ни притрябва.
Ковалски се ухили до уши.
— Или колко хонди ще се наложи да прегазим.
— С четириколесно задвижване е, има почти петстотин коня под капака си… и… и… — Тя сви рамене и изплю камъчето: — Така де, хареса ми.
Ковалски тръгна на свой ред да обикаля колата.
— О, да, о, да. Отсега нататък Росауро отговаря за избора на транспорт!
Грей въздъхна и пристъпи към д-р Мастерсън.
— Е, сега накъде?
Професорът разлистваше купчината листове и махна с бастунчето си на север, без да крие обзелото го раздразнение. Грей зачака някакви подробности, но така и не ги получи.
Думите на Елизабет прозвучаха предупредително в главата му: „Не го притискай…“
Той вдигна рамене и махна към джипа. Нямаше време за излишни спорове. И така се бяха задържали твърде дълго на едно място. Предпочиташе да са в движение, дори да не знае накъде точно се движат. Ако някой се беше сетил да вкара търсач в уебсайта на Бомбайския университет, сигурно вече бяха засекли местоположението им.
— Качвайте се — нареди той.
Ковалски протегна ръка за ключовете.
Грей обаче ги хвърли демонстративно на Росауро.
— Много си гаден, да знаеш — озъби му се мъжагата.
Елизабет не можеше да чака повече. Обърна се към д-р Мастерсън напук, на собственото си предупреждение:
— Хейдън, стига игрички. Какво имаше предвид, като каза, че баща ми е „намерил“ онези хора?
— Точно каквото казах, скъпа моя.
Професорът седеше на средната редица седалки между Елизабет и Грей. Вече десет минути разлистваше принтираните листове и току отбелязваше по нещо с химикалката си. Росауро погледна през рамо към тях откъм шофьорското място. Ковалски се цупеше на седалката до нея, скръстил ръце пред гърдите си.
Лука се размърда зад тях и се наведе напред да не изпусне нещо.
Хейдън обясни:
— Последните десет години баща ти събираше и сравняваше ДНК проби от най-обещаващите йоги и мистици на Индия. Пропътува цялата страна. Събра огромно количество данни, обработи ги и класифицира генетичните кодове. Накрая създаде статистически модел, който анализира връзката между менталните способности и генните вариации.
— Изследвал е и хората на Лука — каза Елизабет.
Циганинът изсумтя утвърдително.
— Защото произхождат от района на Пенджаб — каза Хейдън.
— И защо е важно това? — попита Грей.
— Нека ви покажа. — Професорът запрелиства отново купчината, накрая откри търсения лист и го измъкна. — Баща ти, Елизабет, беше истински гений, когото колегите му силно подценяваха. Той успя да определи три гена, които се срещат при индивидите с най-изявени способности. Както повечето научни пробиви, и неговото откритие дойде като резултат от равни дози гениалност и късмет. Стигнал до въпросните три гена, след като установил, че много от най-талантливите индивиди показват симптоми на различен по степен аутизъм.
— Аутизъм ли? — попита Елизабет. — Защо аутизъм?
— Защото това умствено заболяване или състояние, или недостиг, ако щете, което затруднява в различна степен социалното функциониране на засегнатите, често води и до някои удивителни способности,
