бастуна с една ръка, а другата протегна право надолу.
Когато петите му минаха над една от черните каски, Грей стреля между краката си. Куршумът пръсна шлема като орехова черупка и повали мъжа на земята.
А после Грей се удари във върха на човешката пирамида, устремила се към глиненото гърне. Избута младежа най-горе и зае мястото му, но докато се мъчеше да запази равновесие, бастунът заподскача надолу по стената на пирамидата… заедно с пистолета му.
Грей погледна надолу и видя множество от зяпнали го лица.
Сред тях и двете оцелели „каски“.
Останал без оръжие, той стъпи здраво върху раменете на човека отдолу и вдигна ръце. Хвана дъното на голямото глинено гърне, откачи го от кабела и с една бърза молитва към Кришна го метна по по-близкия стрелец.
Молитвата му беше чута.
Тежкото гърне фрасна нещастника право в лицето, пръсна се на парчета и го заля с разтопено масло. Онзи се свлече като чувал с картофи.
Третият вдигна пистолета си и се прицели. Двата изстрела съвпаднаха с крясъците на пощурялата тълпа… но Грей вече беше другаде. Пирамидата под него се срина и куршумите свирнаха над главата му.
Полетът му свърши сред купчина размахани крайници.
Грей зараздава лакти наляво и надясно в опит да стъпи някак си на земята. Стрелецът тръгна към човешката купчина с пистолет в ръка. Преди да е стрелял обаче, нещо бяло се стрелна пред лицето му. Главата му отскочи рязко назад — бялото нещо се оказа дръжката от слонова кост на вездесъщото професорско бастунче, което Ковалски беше открил в тарапаната и използвал като бейзболна бухалка в последния момент.
Пръсна кръв и мъжът падна като отсечено дърво на паважа.
Ковалски грабна пистолета му и протегна бастунчето през плетеницата от крайници. Грей стисна дръжката и Ковалски го издърпа.
— Смърт чрез масло — отбеляза едрият мъж. — Доста оригинално, като си помислиш. А уж било вредно само заради холестерола.
Площадът около тях вреше панически. Хора бягаха във всички посоки. Униформени полицаи се мъчеха да газят напреко на човешкия поток. Грей и Ковалски, привели глави, се понесоха с тълпата, която скоро ги изведе на съседна улица.
Продължиха с бърз ход нататък и след няколко минути едрата червеникава снага на форта се появи пред тях, кацнала досами река Ямуна. Поеха към древното укрепление — крепостта Акбар — една от основните туристически атракции на града, която отстъпваше единствено на Тадж Махал.
Таксита, пикапи и лимузини изпълваха булеварда отпред.
— Пиърс! — извика някой.
Шей Росауро махаше, застанала до една от лимузините, истински кит — дълъг и бял. Грей тръгна натам. Лука стоеше до отворената врата. Мастерсън и Елизабет вече седяха вътре.
— Доста бие на очи, като си помислиш — отбеляза Грей, оглеждайки лимузината.
— Затова пък ще побере всички ни — обясни Росауро и се усмихна лукаво. — Пък и кой е казал, че не можем да се поглезим малко?
— Дамата не говори празни приказки — каза Ковалски и се отправи към предните места. — Ръцете ме сърбят да го подкарам това нещо.
— Не! — извикаха едновременно Грей и Росауро.
Ковалски се нацупи, завъртя се на пета и хлътна отзад. Росауро се качи след него.
Преди да последва примера им, Грей огледа тротоарите и улиците. Май никой не им обръщаше особено внимание. По всичко личеше, че са се отървали от опашката. Насочи поглед към реката.
Белият мрамор на мавзолея грееше под слънцето в далечината, спокоен и вечен, потънал в дрямка до искрящата вода.
Грей обърна гръб на Тадж Махал.
Само мъртвите спяха толкова спокойно.
Едва се беше качил в лимузината, когато Мастерсън ахна вбесено:
— Какво си направил с бастунчето ми, за Бога?
Грей се тръшна на широката седалка. Изящната дръжка от осемнайсети век беше цялата в кръв, а финият релеф бе издраскан непоправимо от близката си среща със стоманения кабел.
— Бастунчето е най-малкият ви проблем, професоре — каза Грей.
Мастерсън го изгледа ядно, докато лимузината се включваше в движението.
Грей посочи превързаното му ухо.
— Някой се опитва да ви убие. Въпросът, д-р Мастерсън, е защо.
10.
— Рискове, това виждам аз — обясни Трент Макбрайд. — При това твърде много.
Юри го видя, че поглежда към него, но не реагира. Нека го убият. Нямаше значение. Седеше на удобен въртящ се стол. Позволиха му да се облече, след като махнаха електродите. Изтезанието се беше проточило още двайсетина минути. Юри не се опита да спести от истината. Разкрил беше много неща, още и още подробности за генетичната особеност на децата, тайната, която двамата със Савина бяха крили от американците.
Дори призна защо руснаците не бяха възразили срещу включването на д-р Арчибалд Полк. Той така или иначе се беше приближил твърде много до същината на генетичната тайна. Савина беше решила да му организира смъртоносна „злополука“ още докато той беше в Зайчарника. За да му затвори устата.
Но в тази игра на опасно надлъгване, нито той, нито Савина бяха допуснали, че личният приятел и колега на Полк ще уреди бягството му с единствената цел да изведе на открито някое от децата.
И Савина беше захапала стръвта. Не й пукаше особено, че Полк е избягал с черепа, който беше получил от Макбрайд. Причината да прати по петите му Юри и Саша беше информацията за генетичната тайна, която Полк бе изнесъл от Зайчарника. И така беше паднала право в капана на американците.
— Твърде много? — попита Мейпълторп с вдигната вежда. После поклати глава. Не изглеждаше притеснен. — Аз виждам само три. Момичето, черепът и пътуването на Полк до Индия. По последното вече се работи активно. А сред нашите среди се носи слух, че липсващият череп е на път мистериозно да се появи отново.
— Това пък как го постигна? — попита Макбрайд.
— Като загрееш водата достатъчно, на повърхността изплуват разни неща, нали знаеш.
— А момичето?
Юри се напрегна. Усети и погледа на Мейпълторп върху себе си. Знаеше, че още е жив само заради Саша. Мейпълторп се нуждаеше от него заради здравословното състояние на момичето и проблема, който се проявяваше при всичките им деца. Стресът на умствената стимулация се отразяваше върху здравето на обектите. Едва малцина доживяваха до двайсетата си година, а най-талантливите бяха и най-уязвими. Този проблем изискваше да се събират яйцеклетки и сперма, за да се запази жизнена най-силната генетична линия.
Мейпълторп въздъхна.
— Надявам се момичето да е при нас преди залез слънце… а може и по-рано.
„И пак ще сте закъснели“, помисли си Юри.
Колко наивни бяха тези американци, готови бяха да повярват, че изтръгнатата с изтезания информация по подразбиране е и пълна. Вярно, Юри не беше излъгал за нищо, но беше извършил друг грях — грехът на премълчаното. Макбрайд дори не знаеше какъв въпрос да му зададе, толкова сигурен беше в превъзходството си, така садистично разчиташе на властта чрез болка.
