се беше, че е отворила портфейла си пред момичето, за да му покаже снимки на собствената си дъщеричка Пенелопе с надеждата да го спечели на своя страна. В портфейла й имаше и снимка на Монк.
„Обаче съм сигурна, че тя не я видя — беше казала Кат. — Е, почти сигурна“.
Единственото друго обяснение звучеше невероятно — детето е извлякло по някакъв начин образа от главата на Кат, образ на човек, близък до сърцето й.
Така или иначе тя се беше успокоила и дори беше приела да подремне малко. Изтощението само опъваше допълнително нервите й.
Забелязала появата им, Кат забърза към тях. Явно нямаше търпението да ги изчака.
— Директоре — започна задъхано тя в движение, — тъкмо щяхме да ви звъним. Детето пак вдигна висока температура. Трябва да направим нещо. Лиза смята… Лиза смята, че то умира.
Грей бързаше по улицата. Колкото повече наближаваше кръстовището, толкова по-страшно ставаше задръстването. Пешеходците се провираха в плътна тълпа между пълзящите превозни средства. Празничното шествие беше затворило централния път и трафикът се отклоняваше по съседните улици.
Клаксони трещяха, велосипедни звънци дрънчаха, хора крещяха и псуваха наред.
Зад тях ревът на мотоциклетите беше утихнал до пресеклив гърлен вой. Дори преследвачите им бяха затънали в това човешко блато. Въпреки това Грей вървеше с приведена ниско глава.
Ковалски си проби път до него, току под носа на един впрегнат в каруца кон.
— Имаме си и пешаци, между другото.
Грей хвърли поглед през рамо. Трите черни мотоциклета бавно изоставаха в мелето, но вече само с по един човек „на борда“. Останалите си пробиваха пешком път през тълпата. Двама се движеха по фланговете, третият цепеше по средата на пътя.
Трите заплахи се бяха умножили до шест.
— Задачата ни се усложнява — измърмори Грей. Скърпи набързо резервен план и обясни на Ковалски какво да направи и къде ще се срещнат след това. — Аз поемам горния етаж, ти — долния.
Едрият мъж клекна пред един камион и плъзна поглед по купчинките отпадъчен материал с естествен произход — конски, магарешки и камилски говна, осеяли щедро платното.
— И ’що точно аз да поема долния?
— Защото аз съм в бяло.
Ковалски поклати глава и се смъкна още по-ниско, с една ръка на асфалта. Така, къде на три, къде на четири крака, той пое назад към хотела.
Придържайки панамената шапка на главата си, Грей се метна на багажника на едно такси и затича отгоре му по посока на шествието. Ботушите му изтракаха като тимпани по тавана и предния капак на таксито… Оттам се прехвърли върху следващия автомобил в колоната и продължи в същия дух напред, с прескоци и катерене по пресечения терен от коли, таксита и каруци. Действията му дадоха нов повод за крясъци и размахани юмруци. Но в плътната колона от почти неподвижни превозни средства този „горен етаж“ се оказваше най-бързата лента.
Грей погледна през рамо. Преследвачите го бяха забелязали, точно по план, и за да не го изпуснат, тримата пешаци на свой ред бяха поели по горния етаж. Следваха го от три различни посоки, но пък този начин на придвижване не даваше възможност за точна стрелба — ако изобщо поемеха риска да размахат оръжия.
Ниско приведен и с помощта на изисканото бастунче Грей скачаше като жаба към шумното меле на празничното шествие. Идеята беше да отдалечи тримата пешаци от мотоциклетите.
Разделяй и владей.
Плъзна се по наклонения покрив на поредния пикап и обхвана с поглед лепкавото човешко море зад себе си. Море, в чиито води неподозирано се беше появила акула. Грей не виждаше Ковалски, а само делата му. Далеч назад водещият мотоциклет свърна покрай един камион и когато се изравни с кабината му, мотористът внезапно се изви назад и се разтресе. Чу се далечно тройно припукване, не по-различно от празничните фойерверки на шествието.
Мотоциклетът потъна в кипящото море ведно с водача си.
Ковалски все така не се виждаше никъде. Преследвачите не отделяха очи от основната си мишена — Мастерсън, тоест Грей — и за мъжагата беше още по-лесно да ги причака по ред на удобно място, да навре дулото на откраднатата карабина в тялото на минаващия покрай него моторист и да стреля от упор.
Акулата едва-що беше излязла на лов.
Грей обърна гръб на Ковалски и кървавите му занимания и продължи напред към хаоса и врявата на празничното шествие. Неизбродна маса от тела, които пееха, танцуваха, дюдюкаха, смееха се и крещяха. Музика прииждаше на вълни от рогове и цимбали. Празнуваха Джанмаштами — рождението на Кришна.
От високата си позиция по покривите на колите Грей виждаше групички, които танцуваха прословутата Рас Лила, традиционен манипурски танц, представящ ранните палави години на Кришна, когато си падал по доячки. Плътното множество беше изпъстрено и с човешки пирамиди от покачили се един върху друг младежи, които се пънеха да достигнат глинени гърнета, окачени високо над улицата. Гърнетата, наречени „дахи-ханди“, бяха пълни с масло и извара. Играта пресъздаваше детските подвизи на Кришна, когато той и приятелчетата му организирали набези срещу маслото на комшиите.
Отвсякъде звучеше традиционният насърчителен възглас:
— Говинда! Говинда!
Едно от имената на Кришна.
Грей напредваше по превозните средства към шествието. Придвижването му по горния етаж много скоро свърши — там, където централната пътна артерия беше затворена, а трафикът се отклоняваше встрани. Той скочи от капака на последното такси и хлътна в тълпата.
Погълнат от празничното множество, той бързо махна шапката и съблече бялото сако. Реши да запази бастунчето обаче — държеше го в едната ръка, а с другата притискаше пистолета си до бедрото, докато си пробиваше път през хората. Насочи се към тротоарчето по края на площада, обточен с дюкяни и сергии с лакомства, събрали свои миниатюрни тълпи от клиенти.
Според плана с Ковалски трябваше да се съберат при северозападния ъгъл на площада. Не можеха да продължат към срещата във форта, преди да са се отървали окончателно от опашката си. Грей стигна до сграда с противопожарен изход. Металната стълба беше издърпана до долу, а балконите гъмжаха от зяпачи. Той се изкатери до втория етаж, откъдето виждаше тълпата като на длан, и се заоглежда за Ковалски.
Него не видя, но веднага забеляза един от преследвачите си, който тъкмо скачаше от капака на камион в края на колоната от автомобили. Двамата му другари вече се бяха смесили с тълпата, но черните им каски ги издаваха от пръв поглед. Единият се наведе и вдигна от земята стъпкана и лекьосана бяла шапка. Погледна я ядосано, после я захвърли и се заоглежда объркано.
Грей се надяваше, че ще признаят безнадеждността на така развилата се ситуация и ще се откажат от преследването. Уви, нещата никога не се уреждаха толкова лесно.
Ковалски се вряза в тълпата. Сакото му приличаше на просешка дрипа, ръцете му бяха празни, а по едната му буза имаше кръв. Но най-лошото в случая беше ръстът му. Бедният стърчеше с глава и половина над мнозинството от празнуващите околовръст. Придвижваше се бавно през тълпата и се оглеждаше, заслонил с ръка очите си срещу яркото слънце. Само че този път не Ковалски беше акулата в морето.
Едната „каска“ посочи към него и даде знак на другарите си. Беше го познал. Тримата тръгнаха към него от различни посоки.
Лошо.
Грей се обърна, но балконът беше съвсем претъпкан, дори по стълбата бяха накацали хора. Нямаше начин да стигне навреме до мелето долу.
Той се завъртя напред, покатери се на парапета и скочи… право нагоре.
Дебел намаслен кабел беше опънат от горния балкон през площада. Грей протегна ръка и го закачи с дръжката на бастунчето. Инерцията го тласна напред, той залюля крака да набере още скорост и се хлъзна по кабела, в средата на който висеше поредното голямо глинено гърне „дахи-ханди“. Грей стискаше здраво
