— Вие тръгвате натам. Росауро, ти отговаряш за групата. Ще се срещнем във форта, който видяхме на влизане в града.
Росауро млъкна, обмисли плана, после кимна бързо.
— Аз идвам с теб — каза Ковалски. Пристъпи крачка напред и вдигна оръжието си. — Някой трябва да ти пази гърба.
Росауро кимна.
— Предпочитам той да дойде с теб. На мен ми стига, че ще трябва да вардя цивилните.
Грей нямаше време да спори. Малко мускули и огнева мощ нямаше да са му излишни.
— Хайде! — каза той.
— Г-н Пиърс!
Грей се обърна. Мастерсън му хвърли бастунчето си. Грей го улови — последен щрих към маскировката му.
— Само да не го изгубите! Дръжката му е оригинална изработка от осемнадесети век!
Грей излезе на бърз ход от уличката, следван от Ковалски. Затича, накуцвайки, като размахваше бастунчето и викаше с британски акцент:
— Някой да ми помогне! Опитват се да ме убият, за Бога!
Пое към шествието, подтичвайки между неподвижните коли и каруци. Моторите зад него набиха спирачки, стигнали до хотела… после двигателите им ревнаха на нова сметка.
Идваха след тях.
— Захапаха въдицата — измърмори зад него Ковалски.
Почукване на вратата стресна Пейнтър. Почти беше задрямал на стола си с лакти на бюрото, провесил нос над купчината бележки и резултати от изследванията на Лиза и Малкълм. Преди известно време беше пратил Кат в медицинския център с изричната заповед да подремне на някое от свободните легла. След цяла нощ на крак май и той трябваше да направи същото.
Натисна бутона под плота на бюрото си и вратата се отвори. Очакваше да види Лиза или Малкълм. Не познал, той изправи изненадано гръб и стана на крака.
Влезе висок мъж с широки плещи и в син костюм. Пригладената му назад рижа коса побеляваше прогресивно.
— Шон?
Шон Макнайт беше директорът на АИОП и негов пряк началник. Пак той беше привлякъл Пейнтър в Сигма преди повече от десетилетие. По онова време Шон ръководеше отдела — първият директор на Сигма, превърнал идеята на Арчибалд Полк в реалност. Освен това — и по-важно — Шон му беше приятел.
Сега му махна да седне.
— Недей да ставаш заради мен, синко — каза той. — Точно на този стол нямам намерение да сядам отново.
Пейнтър се усмихна. В първия му ден като директор Шон му беше пратил кашонче с лекарства против стомашни киселини. Тогава Пейнтър си помисли, че подаръкът е майтапчийски. Уви, две години по-късно кашончето вече беше преполовено.
— Не знам защо, Шон, но си мисля, че твоята работа не ще да е по-лека.
— Днес особено не е. — Шон се отпусна на стол срещу бюрото му. — Пуснах проверка на мъжа, когото командир Пиърс е видял пред музея. Мейпълторп. Джон Мейпълторп.
— Значи баджът с името не е бил фалшив?
— Тъкмо напротив. Мейпълторп е шеф на отдел в агенцията по отбранително разузнаване. Отговаря за Руската федерация и бившите съветски републики.
Пейнтър си спомни първоначалното предположение на Малкълм за това къде Полк е получил смъртоносната доза радиация. В Чернобил. Какво общо имаше Мейпълторп с всичко това?
— Този тип има сериозни връзки в разузнавателните агенции — продължи Шон. — Носи му се славата на безскрупулен, способен на всякакви манипулации. Но също и на човек, който постига резултати. Ценна стока във Вашингтон, както сам знаеш.
— И по какъв начин е замесен в цялата история?
— Четох последния ти доклад. Знаеш всичко за разсекретения проект „Старгейт“. И че в средата на деветдесетте работата по него е била прекратена.
— Само на теория — каза Пейнтър. — Просто е потънал в дебрите на агенцията за отбранително разузнаване.
— Точно така. И преминал под ръководството на Мейпълторп. През деветдесет и шеста към него се обърнали двама руски учени, които ръководели тяхната версия на „Старгейт“. Закъсали с финансирането и търсели нови спомоществователи. И ние сме се съгласили да помогнем — за обща полза в един нов свят, където не граници делят враговете. Така или иначе, малка група язоновци били натоварени да работят съвместно с руснаците. Точно тогава проектът станал строго секретен. Буквално потънал. Само шепа хора знаели, че работата по него продължава.
— Докато Арчибалд не умря на прага ни — каза Пейнтър.
— Смятаме, че е искал да ги разкрие. Да донесе доказателства за дейността им.
— За жестокостите, вършени в името на науката.
— В името на националната сигурност по-скоро — поправи го Шон. — Което е от съществено значение, защото въпросните „съображения“ са смазката, която улеснява движението на тежката вашингтонска машина. Не подценявай Мейпълторп. Той добре познава играта. И още по-лошо — мисли се за патриот. И се е постарал да наложи този свой образ в разузнавателната общност. И у нас, и в чужбина.
Пейнтър поклати глава.
Шон продължи:
— Благодарение на връзките му сега всички разузнавателни агенции в страната търсят този ваш череп. За която абревиатура се сетиш — вътре е. ЦРУ, ФБР, Националната агенция за сигурност, Националната разузнавателна служба и така нататък. Бас държа, че е включил и цяла банда оттеглили се от активна дейност шпиони към Асоциацията на американските пенсионери.
Шон се поусмихна на собствената си шега, но не му се получи особено.
— Засега удържам ситуацията, но не знам докога. Арчибалд беше застрелян буквално на прага ви. Връзката му с Язоновците и със Сигма няма да остане дълго незабелязана. А след правителствената проверка на дейността ни миналата година само Бог знае колко класифицирани нишки водят дотук.
— И накъде биеш? — попита Пейнтър.
— Мисля, че е време черепът да се появи отново на бял свят. Вълците вече стесняват кръга. Мога да извадя черепа на светло чрез друга агенция, така че нищо да не го свързва със Сигма. — Шон срещна и задържа погледа на Пейнтър. — Но дори това ще ви осигури не повече от половин ден допълнително време с момичето. Ако Грей и екипът му не открият някакви отговори дотогава, вероятно ще трябва да се разделим и с нея.
— Това няма да го направя, Шон.
— Може да нямаш избор.
Пейнтър стана.
— Нека първо да ти я покажа. Искам да я видиш, да видиш какво са й направили. И после ми кажи как да предам детето в ръцете на Мейпълторп.
Не му убягна реакцията на Шон — идеята явно не му допадаше. Винаги е по-лесно да подпечаташ съдбата на непознат човек. Въпреки това шефът му кимна и се изправи. Шон не бягаше от трудностите. Именно затова Пейнтър го уважаваше толкова много.
— Хайде води ме при нея тогава — каза Шон.
Излязоха заедно от кабинета и слязоха две нива по-долу, където беше настанено детето.
Кат и Лиза стояха в дъното на коридора пред вратата на стаята. Кат не изглеждаше добре. Беше разстроена още откакто детето нарисува портрет на съпруга й Монк, но постепенно се бе успокоила. Сетила
