Увеселителният парк бил построен в чест на Първи май, празника на труда, през далечната 1986 година. Но градът не доживял откриването му — седмица по-рано Припят, дом на четиридесет и осем хиляди работници и техните семейства, загинал под смъртоносното було на радиацията. Построеният през седемдесетте години град бил образец на съветската архитектура и градоустройство — там били Театърът на енергетиците и великолепният хотел „Полисия“, имало модерна болница и десетки училища.
Сега от театъра бяха останали руини. Брези растяха по покрива на хотела. Училищата представляваха купища строителни отломки, сред които се валяха мухлясали учебници, стари кукли и дървени блокчета за игра. В една от стаите Николай беше видял купища стари противогази, захвърлени като скалпове на мъртъвци. От процъфтяващия някога град бяха останали счупени прозорци, сринати стени, стари креватни рамки и ронеща се мазилка. Дървета и бурени растяха на воля и поглъщаха съграденото от човека. Сега тук идваха само туристи на обиколка из призрачния град — срещу четиристотин долара на човек.
А причината за всичко това…
Николай заслони с ръка очи и се вгледа напред. Буца с неясни очертания се открояваше в далечината на три, три и половина километра от града.
Чернобилската атомна централа.
Експлозията в четвърти реактор беше изхвърлила токсичен облак, който обви целия свят. Тук обаче заповедта за евакуация се забавила с тридесет часа. Гората около Припят почервеняла от радиоактивния прах. Хората я смитали от балконите и верандите си, докато само на три километра от града горели плутониеви пожари.
Николай поклати глава, най-вече заради следващия го репортерски екип, който подготвяше репортаж за вечерните новини. Николай вървеше през увеселителния парк. Предупредили го бяха да се придържа към новата асфалтова алея, която пресичаше руините на изоставения град. Извън нея, в мочурището на градската пустош, радиационните нива рязко се повишавали. Най-опасните места бяха обозначени с триъгълни жълти знаци. Новата асфалтова алея бе направена за удобство на потока от знаменитости, официални лица и журналисти, които се стичаха към Чернобил заради инсталацията на новия стоманен саркофаг върху разпадащата се бетонна черупка на стария.
Довечера хотел „Полисия“ щеше да си върне за кратко част от прежното великолепие. Балната зала беше ремонтирана набързо, изпразнена и почистена за провеждането на официалния коктейл. Дори брезите по покрива бяха отсечени.
Чуждестранните гости трябваше да бъдат посрещнати подобаващо все пак. Очакваха се представители на почти всички държави, дори шепа холивудски звезди. Тази вечер Припят щеше да грейне — пъстро галапредставление в центъра на радиационната пустош.
Щяха да присъстват президентът и министър-председателят на Русия, както и немалко членове на горната и долната палата на Федералното събрание. Мнозина вече бяха пристигнали и правеха пълни с клишета изявления за волята за промяна и реформи в опит да извлекат политически дивиденти от това монументално събитие.
Но никой не беше по-гръмогласен и патетичен в призивите си за истинска промяна от депутата Николай Солоков. А след таз сутрешния опит за покушение срещу него той се беше озовал в самия център на медийното внимание.
Следен от камерите, Николай излезе от асфалтовата алея и тръгна към една близка стена. Там с черно на светлия фон бяха очертани силуетите на две деца, които си играят с камионче. Говореше се, че някакъв луд французин прекарал месеци в Припят. Негови рисунки — сенки в оттенъци на черното — можеха да се видят из целия град, натрапчиви и затрогващи, призраци на загиналите деца.
Собствената му сянка — Елена, остана на асфалта. Беше избрала тази конкретна рисунка като най- въздействащата, но по-рано през деня беше проверила с дозиметър района, за да е сигурна, че нивата на радиация са в границите на поносимото.
Тази вечер всичко опираше до театрален майсторлък.
Николай се подпря на стената. Плъзна пръсти по детските силуети. После вдигна ръка и разтърка бавно челото си. Елена се беше погрижила да капне малко амоняк върху ръкава на сакото му. От силната миризма очите му се насълзиха.
Той се обърна към камерите, без да отдръпва ръка от лицето на едното призрачно дете.
— Ето затова трябва да се променим — каза той и обхвана с жест града. — Кой би могъл да погледне този мъртъв пейзаж и да отрече, че нашата велика страна трябва да направи решителната крачка към една нова ера? Трябва да оставим всичко това зад гърба си… но да запазим завинаги спомена.
Изтри бузата си и стисна решително челюсти — няколко сълзи щяха да бъдат от полза, но не биваше да изглежда слаб. Гласът му се извиси гневно към микрофоните:
— Вижте този град! Природата поглъща унищоженото от човека. Някои нарекоха това място Райската градина на Чернобил. И наистина, градът е погълнат от хубава гора. Пеят птички. Сърни се разхождат по улиците. Но нека не забравяме, че се върна и друго. Вълците.
Отправи поглед към хоризонта.
— Не позволявайте красотата тук да ви заблуди. Сега Припят може да прилича на градина, но тази градина е радиоактивна. Всички ние минахме през две военни бариери, за да влезем в трийсеткилометровата забранена зона около Чернобил. Всички ние минахме покрай двете хиляди транспортни средства, с чиято помощ са били потушени радиоактивните пожари на реактора. Пожарни, хеликоптери, линейки — които все още излъчват толкова много радиация, че никой не смее да ги доближи. Всички ние носим дозиметрови значки, които да следят радиацията. Така че не се заблуждавайте. Природата се е върнала, но ще носи белега на катастрофата поколения наред. Изглежда здрава и жизнена, но не е. Това тук не е прераждане. Това тук е само една фалшива надежда. За да постигнем истинско прераждане, трябва да насочим поглед в нови посоки, към нови цели, към един нов ренесанс.
Замълча и се обърна отново към детските силуети на стената. Поклати глава.
Противното би било немислимо — тъжно завърши той. Някой изръкопляска откъм алеята. Обърнал гръб на камерите, Николай се усмихна. Докато операторите запечатваха решителната му поза, собствената му сянка погълна силуетите на децата. Той изчака така още миг, после тръгна обратно към асфалта.
Пое назад към хотела. Елена вървеше след него. Зад поредния завой Николай видя хотел „Полисия“ и раздвижването отпред. Дълга черна лимузина спря пред централния вход, обградена от флотилия бронирани седани. Мъже в черни костюми се изсипаха от придружаващите автомобили и оформиха плътен кордон. Новопристигналата знаменитост слезе от лимузината и вдигна ръка за поздрав.
Прожектори и светкавици се насочиха мълниеносно съм новодошлия и осветиха като в ореол профила му. Никой не можеше да сбърка този силует. Президентът на Съединените американски щати. Пристигнал да подкрепи жизненоважния ядрен пакт между Русия и САЩ.
Основната причина за козметичното разчистване на Припят беше визитата на подобни височайши особи. За да не попадне в сянката на американския президент, Николай изчака новодошлите да влязат във фоайето на хотела. Щом пътят се разчисти отново, той пое напред.
Всичко вървеше по план.
Погледна към чернобилската атомна централа, очертана от косите лъчи на залязващото слънце.
По това време утре щяха да празнуват раждането на един нов свят.
Монк стоеше на билото и местеше поглед по заоблените възвишения. Слънцето залязваше и низините помежду им тънеха в дълбоки сенки.
— И трябва да минем оттук? — попита той. — Няма начин да заобиколим?
Константин сгъна картата.
— Да, иначе трябва да изминем стотици километри и да изгубим дни. Ако пресечем напряко, до мината от другата страна на Карачей има само двайсетина километра.
Монк сведе поглед към мочурливата долина. Реката, по чието течение се бяха спуснали, стигаше до това било и се изливаше в широката долина под тях. Както и много други големи и малки потоци. Под косите лъчи на слънцето водопадите и естествените водни каскади грееха като реки от живак. Ала потъналата в сенките
