заострен нос — беше изтеглена сред тръстиките до кейчето. Салът беше наполовина обрасъл с мъх, но с малко късмет може би щеше да им свърши работа.
Монк се върна при хижата и пробва да отвори вратата. Не беше заключена, но дъските се бяха издули и се наложи да я дръпне силно няколко пъти, преди тя да се отвори неохотно със скърцане на ръждясали панти. Вътрешността й беше тъмна и миришеше на мухъл. Но поне беше сухо. Имаше само едно помещение. Подът беше от чамови дъски с разпръсната отгоре слама. Мебелировката се състоеше от малка маса и четири стола. Покрай едната стена от край до край се редяха грубо сковани шкафове, но нямаше нищо, което да прилича на кухня. Явно храната се приготвяше в огнището, където бяха струпани няколко метални тенджери и тигани. Имаше и купчина сухи дърва за огрев.
Супер.
Монк застана на прага и махна на децата да идват.
При други обстоятелства не би губил време тук, но всички имаха нужда от почивка и особено малките. Прозорецът беше плътно затворен с капаци и Монк Реши, че могат да си позволят малък огън. Добре би било да изсушат дрехите и обувките си и да изкарат на топло най-студената част от нощта. А после, сухи и отпочинали, можеха да продължат нататък още преди зазоряване, а с малко късмет — да използват и сала.
Константин му помогна да накладе огън, а другите две деца седнаха на пода, сгушени в Марта. Константин намери кибритени клечки в намаслена кутия и старите сухи подпалки пламнаха веднага. Огънят се разгоря бързо, като пукаше и пращеше. Димът се устреми към отвора на комина.
Докато Монк слагаше нова цепеница в огъня, Константин се зае да провери съдържанието на шкафовете. Откри риболовни такъми, ръждясал фенер с плискащ се на дъното му керосин, тежка ловна кама и полупразна кутия с патрони за пушка. Но не и пушка, уви. В едно от чекмеджетата момчето видя няколко омачкани и пожълтели списания с голи жени, които Монк побърза да конфискува, а после им намери и приложение като подпалки. На най-горния рафт в шкафа имаше нещо наистина полезно — четири силно избелели юргана, сгънати и увити в чаршаф.
Докато им раздаваше юрганите, Константин посочи раницата, която Монк беше оставил до вратата. Монк погледна натам. Момчето сочеше към портативния радиационен монитор във форма на значка. Значката вече не беше бяла, а розовееше, макар и слабо.
— Радиация — измърмори Монк.
Константин кимна.
— Преработвателната фабрика, която е отровила езеро Карачей. — Той махна на североизток. — Оттам радиацията е проникнала и в почвата.
Заразявайки подпочвените води, осъзна Монк. И къде се оттичаше всичката вода в тукашните планини? Монк погледна към затворения прозорец и си представи блатото отвън.
Поклати глава.
А си беше въобразявал, че проблемите му се изчерпват с някой и друг човекояден тигър.
Пьотър седеше гол-голеничък пред огъня, увит с дебелия юрган. Обувките им бяха наредени пред огнището, а дрехите им висяха на импровизиран простор от рибарско влакно. Влакното беше толкова тънко, че панталонът и ризата му сякаш се носеха във въздуха.
Танцът на припукващите пламъци му беше приятен, но димът — не. Кълбеше се към комина, сякаш беше нещо живо, родено от огъня.
Потрепери и се примъкна по-близо до ярките пламъци.
Старшата сестра в училище обичаше да им разказва за Баба Яга — как живеела вдън гората в къщичка от трупи, която се движела на кокоши крака и търсела деца, които да изяде. Пьотър се замисли за подпорите на хижата, които беше видял на идване. Ами ако това беше къщичката на Баба Яга, забила острите си нокти в земята, за да не се виждат?
Изгледа подозрително дима.
А Баба Яга нямаше ли си и невидими слуги?
Плъзна поглед из стаята. Нямаше хвърчащи предмети като в приказката. Но пък пламъците хвърляха игриви сенки навсякъде, така че беше трудно да се прецени. Премести се още по-близо до топлината на огъня, но къдравият дим все така привличаше погледа му.
Заклати се леко напред-назад. Ритмичното движение винаги го успокояваше. Марта седна до него и го придърпа към себе си. Той се сгуши в прегръдката й. Силната й ръка го притисна още по-близо.
„Не се страхувай“.
Но той се страхуваше. Страхът пълзеше по вътрешната страна на черепа му като хиляди малки паячета. Не откъсваше очи от пушека, защото знаеше, че точно там се крие опасността — димът се къдреше през комина и, сигурно щеше да предупреди Баба Яга, че в къщата й има деца.
Сърцето му заби бързо-бързо в гърдите.
Вещицата идваше.
Усещаше я.
Очите му се разшириха, вперени в пушека. Опитваше се да съзре опасността.
Марта бърбореше утешително в ухото му, но напразно. Баба Яга идваше, за да ги изяде. Грозеше ги опасност. Деца в опасност. Огънят изпука и го стресна. И тогава разбра.
Не деца.
Дете.
И не едно от тях.
А друго.
Пьотър се взря напрегнато в дима, разбутвайки мрака, за да стигне до истината. И в къдрите на дима видя кой беше в опасност.
Неговата сестра.
Саша.
— ДИК синдром — обясни Лиза край леглото на момичето.
Кат се опитваше да разбере. Стоеше, притиснала ръце към стомаха си, вперила поглед в тъничкото дете, което се беше изгубило в нощницата, чаршафите и възглавниците на болничното легло. Кабели се точеха изпод чаршафите към медицинската апаратура покрай едната стена, която следеше кръвното налягане и сърдечната дейност на детето. Вливаха му система с физиологичен разтвор и лекарства. Въпреки това само за няколко часа бледата кожа на момичето беше придобила сивкав оттенък, а устните му посиняваха.
— Дисеминирана интраваскуларна коагулация — преведе Лиза, което не помогна особено. Със същия успех можеше да й говори на латински.
Монк щеше да знае за какво става въпрос, помисли си Кат. Нали имаше медицинско образование. Побърза да прогони тази мисъл от главата си — и без това още не беше дошла на себе си, след като видя рисунката на детето. То несъмнено я беше нарисувало за Кат. Между двете им се беше породило нещо, някаква връзка. Кат го беше доловила в очите й, докато й четеше. През повечето време малката изглеждаше отнесена и некомуникативна, но на няколко пъти беше вдигнала очи към нея. И в тях Кат беше съзряла светлинка — най-вече доверие, но и още нещо, сякаш двете се познаваха отдавна. Коктейл, който беше разтопил сърцето й. Кат си даваше сметка, че като млада майка, инстинктите и хормоните й са във върхова точка, а емоционалното й състояние е нестабилно заради скорошната загуба на съпруга й.
— Какво означава това? — попита Пейнтър.
Стоеше до Лиза от другата страна на леглото. Току-що се беше върнал с новини от Грей. Той и екипът му били нападнати и в момента пътували към северните райони на Индия. Пейнтър веднага разпоредил разследване кой може да стои зад атаката — опитът за покушение над д-р Мастерсън със сигурност не бил
