викове.
Надясно в подножието на хълма, сред сивкавия фон на пейзажа тъмнееше голямо черно море. Но не беше езеро, а обширна гора.
— Мангова градина! — каза Абе. — Много стара. Много стари овошки. Семейството ми работи тук от поколения.
Грей насочи джипа към тъмната овощна градина.
Светлината на прожектора ги следваше, както и стрелбата, но Грей водеше машината на зигзаг и нито един куршум не ги застигна.
С оглушителен рев на двигателя джипът навлезе сред манговите дървета — високи и в прави редици. Клоните надвисваха в плътен балдахин, който разсея лъча на прожектора. Тъмнината ги обгърна и Грей намали скоростта. За всеки случай свърна перпендикулярно няколко пъти, колкото да се отклони от първоначалната си посока. Ритмичният грохот на хеликоптерните ротори заглъхна. Грей продължи бавно напред като избягал затворник, през тъмен царевичак.
— Колко е голяма овощната градина? — попита той. Искаше да прецени доколко надеждно е прикритието им сред дърветата.
— Над десет хиляди акра.
Доста голям царевичак.
С отминаването на непосредствената опасност хората му се настаниха по-удобно отзад.
Росауро се наведе към него през седалката.
— Абе настоя да дойде с нас и по друга причина.
— И каква е тя?
Росауро вдигна монета пред лицето му. Беше гръцката монета с колелото на чакрите от обратната страна. Росауро посочи храма.
— Твърди, че знае къде е това.
Грей погледна в огледалото за задно виждане. Аби Банджее беше седнал най-отзад при Лука. И въпреки тъмнината ужасът, сгърчил лицето му, се различаваше ясно. Грей си спомни какво беше казал индиецът, когато го попитаха накъде е тръгнал Арчибалд Полк при последната им среща. Преди да изчезне.
„Прокълнатото място“.
13.
Монк беше поел поста.
Със сухи дрехи, поотпочинал и стоплен край огнището, той обикаляше из хижата. Стъпваше внимател13 но и се стараеше да не вдига шум. Обул беше кубинките си, макар и с развързани връзки. Накарал беше децата да се облекат и да си сложат обувките, преди да се свият под юрганите. Ако се наложеше да се изнасят под тревога, по-добре беше да не губят време с такива неща.
Константин и Кишка се бяха сгушили един до друг, всеки увит с юргана си. Заспали изглеждаха по- малки, особено Константин. Изостреното внимание и зрелите речеви конструкции го правеха да изглежда по-голям. Сега обаче, като го гледаше отпуснат в съня, Монк си даде сметка, че момчето едва ли е на повече от дванайсет години.
Подмина ги и продължи още по-внимателно. Вече беше запомнил кои дъски скърцат най-силно и се стремеше да ги избягва. Пьотър лежеше на топка в обятията на старото шимпанзе. Марта седеше на пода с провиснала към гърдите глава и дишаше дълбоко в съня си. Малко по-рано Пьотър беше изпаднал в нов пристъп на паника, този път заради сестра си. Монк не се съмняваше в инстинкта на детето, което вярваше, че нещо ужасно грози близначката му, но оттук нищо не можеха да направят. Мина цял час в опити да успокоят малкия, без особен успех. Но преходът толкова го беше изтощил, че накрая умората го надви и той заспа в прегръдките на Марта.
Колкото и предпазливо да стъпваше Монк, маймуната току вдигаше глава. Влажните й топли очи се плъзваха по него, после клепачите й се затваряха и тя отново отпускаше надолу глава.
„Продължавай да го пазиш, Марта“.
Поне едно същество обичаше тези деца.
Монк се върна на мястото си до вратата. Беше обърнал масата настрани пред нея и се отпусна с въздишка на стола отпред.
Заслуша се в звуците на нощното блато — гъргорене на вода, квакане на жаби, цвъртене на щурци и мекото бухане на някоя излязла на лов сова. Малко по-рано се беше стреснал от шума на нещо голямо което се движеше близо до хижата, но тревогата му се оказа напразна. Бърз поглед през капаците му разкри окалян глиган, който ровеше земята наблизо.
Монк остави животното да си рови — можеше да го използва като един вид допълнителна алармена система с бивни. Но глиганът скоро си тръгна.
Еднообразният шум на блатото го унесе и скоро главата му клюмна напред. Щеше да затвори очи само за няколко минутки.
„… Пак закъсняваш, Монк! Размърдай се!“
Той вдигна рязко глава и се цапна в преобърнатата маса. Болка прониза черепа му — не от удара в дървото, а някъде издълбоко. За миг усети… усети топъл вкус на канела, както и лек повей, сякаш някой беше прошепнал близо до устните му. Уханието го изпълни и го разбуди.
После бързо изчезна.
Просто сън…
Но Монк знаеше, че не е само това. Изправи гръб, докато болката затихваше. Вдигна ръка и опипа шевовете зад ухото си.
„Кой съм аз?“
Константин му беше обяснил за потънал туристически кораб, за тежка мрежа и как го били извадили от водата. На кораба ли беше работил? Или е бил от пътниците? Никакъв отговор не намираше в паметта си, само мрак.
Монк плъзна поглед из стаята и видя две очи да го гледат. Пьотър не беше помръднал. Само го гледаше. Сигурно беше събудил детето, когато си фрасна главата в масата.
Или го беше събудило нещо друго.
Монк задържа погледа му. Очите му бяха като бездънен кладенец от тъга, твърде дълбок за толкова малко дете. Това плашеше Монк. Защото освен тъгата и страха, от Пьотър се излъчваше отчаяние, за каквото нямаше място в очите на никое дете. Момчето потръпна и Марта се събуди.
Шимпанзето издаде тих звук и погледна през рамо към Монк.
Той стана и отиде при тях. Детското лице лъщеше под светлината на огъня. Лъщеше неестествено. Монк сложи ръка на челото му.
Направо гореше.
Само това му липсваше сега — болно дете.
Още колко по-сложно можеше да стане всичко, по дяволите?
Сякаш в отговор на неизречения му въпрос, писък на голяма котка разцепи нощния покой. Близо. Започна като гърлено ръмжене, после набра сила и височина. Ужасен звук, пронизителен, от който ти се смръзваше кръвта.
Отговори му втори врясък — от другата страна на хижата.
Константин и Кишка скочиха на крака.
Не ги бяха усетили.
Монк не беше чул приближаването на котките. Дори Пьотър беше останал в неведение. Сигурно от високата температура или просто от умора. Монк се беше надявал, че момчето ще ги усети навреме.
Хижата нямаше да ги предпази. При кратката си среща с тигрите край реката Монк беше преценил, че те тежат поне по триста килограма, от които огромната част се падаше на жили и мускули. Можеха да си
