дал на късо.
— Кога… кога за пръв път показахте тези монети на баща ми?
Абе смръщи вежди.
— Не съм сигурен. Преди около две години може би. Той ми каза да ги скрия някъде на сигурно място, но тъй като сега е мъртъв, а вие сте негова дъщеря…
Но Елизабет почти не го чуваше. Преди две години. По времето, когато баща й беше уредил стажа й в Делфийския музей. Досещаше се, че държи в ръцете си монетата, на която дължи работата си там. Твърде зает с делата си тук, той е искал тя да се заеме с делфийската загадка. Гняв припламна в сърцето й, но тя навреме си спомни за селяните наоколо и и какво бяха видели те от баща й. Може би не му е давало сърце да си тръгне, да ги изостави.
Но можеше да й каже нещо все пак.
Освен ако… е мълчал, за да я защити?
Тя поклати глава, объркана от многото въпроси без отговор. Какво ставаше тук? Обърна монетата с надеждата да намери някакъв отговор. Повърхността й тъмнееше, а едва различимият символ не изглеждаше гръцки.
Абе забеляза обърканото й изражение. Посочи монетата, която явно познаваше добре.
— Това е колелото на чакрите. Древен индуски символ.
„И какво прави върху гръцка монета?“, зачуди се тя.
— Може ли да погледна? — попита Лука. Заобиколи и се наведе над рамото й. Тялото му застина, а пръстите му побеляха върху ръба на масата.
— Този… този символ. Той е и на ромското знаме.
— Какво? — попита Елизабет.
Лука се изправи, челото му беше набръчкано от объркване.
— Избрали са го, защото на санскрит „чакра“ означава „колело“. Смята се, че символизира колело на циганска каруца и оттам номадските ни традиции, а в същото време изразява почит към индийските ни корени. Но открай време има слухове, че символът крие и по-дълбоко значение, свързано с древната история на нашите кланове.
Докато другите коментираха значението на това съвпадение, Елизабет разглеждаше мълчаливо монетата и една догадка бавно се избистряше в главата й.
Грей се наведе към нея, явно съзрял нещо на лицето й.
— Какво има?
Тя обърна глава да срещне погледа му. Вдигна монетата и посочи релефното изображение на храма.
— Баща ми използва връзките си, за да ми уреди стажа в Делфи, както вече ви казах. Сега излиза, че го е направил малко след като е намерил тази монета. — Обърна монетата откъм страната с колелото. — По същото време е започнал да проучва циганите и тяхната връзка с Индия. Две страни на монетата, две линии на проучване.
Елизабет се вгледа в ръба на монетата.
— Но какво се крие между двете? Какво ги свързва?
Обърна се към Аби Банджее. Той не им беше казал всичко.
— Къде отиде баща ми? — остро попита тя.
Отвърна й вик. Някакъв местен мъж тичаше откъм външните клади. Музиката замлъкна… но не и далечното громолене, като тежък барабанен ритъм, който объркваше пулса на сърцето й.
Грей скочи на крака.
Елизабет също стана и погледна объркано към хълмовете. Опитваше се да разбере откъде идва шумът, но той сякаш идваше отвсякъде… А после три светлинки пробиха облачното небе.
Хеликоптери.
— Всички в джипа! Бързо! — извика Грей.
Абе закрещя заповеди на хинди. Мъже и жени се юрнаха във всички посоки. Тълпата повлече Елизабет и я отдели от другите. Тя се буташе в мелето, изгубила ориентация, и напразно се опитваше да настигне своите хора.
Хеликоптерите се спуснаха над селото като гмуркащи се ястреби, после се разделиха за обход. Вдигнала поглед към небето, Елизабет се спъна, но нечия яка ръка я улови навреме. Ковалски я грабна през кръста, пусна я да стъпи на крака и я задърпа напред.
— Хайде, сладурано.
И се вряза в мелето като канара по нанадолнище.
Хеликоптерите застинаха неподвижно по границите на селото. Въжета се спуснаха през отворените им люкове. Краищата им още не бяха стигнали земята, когато тъмни силуети се плъзнаха по тях — с шлемове, оръжие и всичко останало.
Нямаше начин да стигнат навреме до джипа.
Николай щракна капачето на мобилния си телефон. „Един проблем по-малко“, помисли си той. Пое по коридора към балната зала. Музика се носеше на талази — популярна руска мелодийка от деветнайсети век. „Снегурочка“.
Николай плъзна длан по елегантните линии на смокинга си. Другите предпочитаха съвременни дизайнери, но той беше избрал лично облеклото си в Милано — едноредно кашмирено сако „Бриони“ с остър ревер и шал яка. Беше класическо и елегантно, по подобие на смокингите, носени от Уиндзорския херцог през трийсетте и четирийсетте години на двайсети век. Имаше отлежал вид, който Николай беше осъвременил точно колкото трябва, заменяйки традиционната папийонка — което не отиваше на грижливо подрязаната му брада — с копринена вратовръзка и диамантена игла от руско сребро.
Със съзнанието, че изглежда великолепно, той влезе в балната зала.
Нови мраморни подове лъщяха под светлината на дузина кристални полюлеи „Бакара“, дарени от компанията производител по повод събитието. Празен дансинг в средата и маси околовръст. Само че истинските танци вече бяха започнали. Гостите се движеха бавно и спираха да поприказват, теглени от водовъртежите на политическата стихия, даваха мило и драго да уловят нужния поглед, да получат съпричастна усмивка, да си откраднат миг насаме с когото трябва и да уговорят шепнешком някоя сделка.
Най-големите водовъртежи бяха около руския министър-председател и американския президент. Всеки от тях набираше подкрепа за своята идея относно санкциите срещу новите ядрени заплахи. Важна среща по въпроса беше насрочена в Санкт Петербург след Церемонията тук. Запечатването на Чернобил щеше да е символичното начало на срещата.
Николай гледаше двамата и морето от хора около тях. Смяташе и сам да нагази в тези води. А с растящата му популярност като поборник за ядрената реформа, морето само щеше да се разтвори пред него.
Редно беше поне да се здрависа с двамата мъже, които планираше да убие.
Но преди да нагази в морето, Николай отиде при Елена. Тя стоеше до един от високите прозорци. Тежка коприна обвиваше както прозорците, така и жената. Тя изглеждаше великолепно в черната рокля, която се стичаше като масло по стройната й фигура — приличаше на възкръснала звезда от стара холивудска премиера. Държеше чаша с шампанско в едната си ръка, но сякаш съвсем беше забравила за нея. Гледаше мрака навън.
Николай застана до нея.
Отвъд руините на града близо до хоризонта блещукаха светлинки. Бригади от работници щяха да се трудят цялата нощ, за да издигнат зрителските трибуни и да направят последна проверка на системите, преди новият саркофаг да бъде инсталиран върху старата бетонна черупка, захлупила чернобилската централа. Всичко трябваше да мине гладко. Целят свят щеше да наблюдава събитието.
Той я докосна по ръката.
