последват към центъра на селото.
Докато жената се обръщаше, Елизабет зърна за миг увисналата и покрита с белези плът под тънкия плат. Мастерсън забеляза потреса й.
Тя се наведе към него.
— Какво се е случило с тази жена?
Професорът отговори тихо:
— Баща ти ми спомена за нея. Хванали сина й да лови риба в селското езеро на по-висша каста. Тя отишла да го прибере, но заловили и нея. Селяните пребили детето, а нея залели с киселина. Загубила едното си око и половината лице.
Елизабет усети как кръвта й изстива.
— Какъв ужас.
— Ако питаш нея, ще ти каже, че е извадила късмет. Защото е можело и да я изнасилят.
Елизабет тръгна след жената. Стомахът й се обръщаше от мисълта за причинената й жестокост, но в същото време я изпълваше уважение и дори страхопочитание пред силата на духа, позволила й да оцелее въпреки всичко.
Жената ги преведе през лабиринт от криви улички до центъра на селото. Там също гореше голям огън. Около няколко дървени маси до кладенец с помпа се събираха хора. Жените бързаха да забършат масите от нападалите листа, други носеха ядене. Малки деца тичаха като отвързани, боси и повечето само по гащички.
Кажи-речи всеки втори мъж скланяше глава пред Елизабет, а някои се покланяха от кръста. Явно наистина бяха уважавали баща й. А тя бе имала съвсем смътна представа за заниманията му тук.
Мастерсън посочи към тях с бастунчето си.
— Арчибалд направи много за тукашните села. Разобличи местни доброволчески отряди, които тероризираха хората, и извоюва разпускането им, дори уреди по-високи надници на селяните, по-добро медицинско обслужване и образование. И още по-важно, отнасяше се към тях с уважение.
— Нямах представа — промълви тя.
— И си спечели доверието им. Районът се превърна в център на генетичното му проучване.
— Защо точно тук? — попита Грей, който вървеше от другата страна на професора.
— Защото след като състави картата, която ви показах, Арчибалд се зае да картографира детайлно и самия Пенджаб. Генетичните данни сочели към този подрайон, но според мен имаше и нещо друго.
Елизабет се намръщи.
— Какво?
— Не съм сигурен. Интересът му към тези места се появи преди около две години. Точно тогава преустанови тестуването в други области на страната и се съсредоточи върху този район. — Професорът хвърли поглед назад към Лука. — И върху циганите.
Елизабет се върна мислено две години назад. По онова време тъкмо приключваше докторантурата си в Джорджтаун. Почти не поддържаше връзка с баща си. Редките им разговори по телефона обикновено бяха кратки и неловки. Ако знаеше с какво се е занимавал отвъд чисто научния си проект, сигурно би реагирала различно.
Стигнаха до площадчето, където ги посрещнаха с усмивки и настойчиви покани. Масите вече бяха отрупани с храна — тънки царевични питки, купички ориз с подправки, варени зеленчуци, дребни сливи и големи фурми, паници със суроватка — семпла храна, но от сърце. Коленичила жена разбъркваше гъста яхния от леща върху огнище с форма на конска подкова. Дъщеря й се появи с кофа с кравешка тор, с която да подхранят огъня отдолу.
Ковалски застана до Елизабет.
— Не е точно като в „Макдоналдс“.
— Може би защото тук почитат кравите като свещени животни.
— Че то и аз ги почитам. Особено на грил с печени картофи.
Тя се усмихна. Този ужасен човек май винаги успяваше да я разсмее, помисли си. И изведнъж си даде сметка, че телата им почти се докосват. Побърза да отстъпи крачка встрани.
Междувременно се бяха сдобили и с музикален съпровод — един от селяните дърпаше струните на цитра, друг му акомпанираше с хармоника, трети блъскаше на нещо като тъпан.
Висок мъж пристъпи към тях. Изглеждаше в средата на трийсетте, с късо подстригана коса и смугла кожа. Беше облечен в традиционна „доти курта“ — правоъгълно парче плат, увито около кръста, с дължина до глезените, риза с дълги ръкави и закопчана туника отгоре. На главата си носеше бродирана плетена шапка, която се наричаше „куфи“. Поклони се ниско и заговори на английски с отчетлив британски акцент:
— Аз съм Аби Банджее, но за мен ще е чест, ако ми викате Абе. Ние индийците имаме една поговорка — „Ат итхи дево бхава“. Това означава, че за нас гостите са като богове. Което с още по-голяма сила се отнася за дъщерята на професор Арчибалд Полк, мой близък приятел. — Той ги покани с жест на масата. — Моля заповядайте.
Гостите се възползваха от поканата, но усмивката бързо изчезна от лицето на Абе, когато разбра за кончината на баща й.
— Не знаех — тихо каза той с разкривено от болка лице. — Това е непрежалима загуба. Моля да приемете съболезнованията ми, госпожице Полк.
Тя кимна унило.
— За последно е бил видян тук, във вашето село — обади се Грей и кимна към Мастерсън. — Казал е на професора, че тръгва насам.
Мастерсън се изкашля.
— Надявахме се от вас да разберем накъде е потеглил след това Арчибалд.
— Знаех си аз, че не трябваше да тръгва сам — каза мъжът и поклати глава. — Но той бързаше.
— Къде е отишъл? — попита Грей.
— Изобщо не трябваше да го водим там. Онова място е прокълнато.
Елизабет посегна и го докосна по ръката.
— Ако знаете нещо… каквото и да било…
Абе преглътна шумно и бръкна във вътрешен джоб на туниката си. Извади малка платнена кесийка, в която нещо дрънчеше.
— Всичко започна, когато показах това на баща ви. — Той развърза кесийката и изсипа съдържанието й на масата. — От време на време намираме такива, като орем нивите.
Стари зацапани монети, почти черни от годините, се пръснаха по масата. Една се търкулна към Елизабет. Тя я затисна с длан и я взе. Огледа я, като изтри с палец част от мръсотията… и след миг разбра какво държи в ръцете си.
Издраскано, но все още различимо женско лице я гледаше от монетата. Беше обточено с гърчещи се змийски тела. Горгоната на име Медуза. Което можеше да означава само едно.
— Древногръцка монета — възкликна невярващо тя. — И казвате, че сте ги намерили тук, във вашите ниви?
Абе кимна.
— Невероятно. — Елизабет обърна монетата към светлината на огъня. — Гърците наистина са владели за кратко Пенджаб. Заедно с персийците, арабите, моголите и афганците. Дори Александър Велики е водил голяма битка в тези земи.
Грей взе друга от монетите. Изражението му помръкна. Гледа я още миг, после я подаде на Елизабет.
— Виж това.
Елизабет я взе. Погледна я и пръстите й се разтрепериха. На монетата се мъдреше релефно изображение на гръцки храм. И не какъв да е храм. Елизабет се взираше в трите колони и тъмния вход. И главната буква „Е“ на прага.
— Това е храмът в Делфи — промълви тя.
— Прилича на монетата, която баща ти е взел от музея.
Елизабет се мъчеше да проумее връзката, но мислите й се разбягваха, сякаш мозъкът й внезапно беше
