Сократ.
— Виж и това — каза Росауро и дръпна Елизабет да й покаже следващата сцена.
Тя изобразяваше клисурата, обляна със слънчева светлина и жизнерадостна, с накацали по скалните стени гръцки храмове. Адитумът също беше изобразен, но вместо една седнала на триножник пророчица, тук пророчиците бяха пет. Седяха в кръг около омфалоса, който димеше като вулкан през дупката в центъра си. Димът оформяше силуета на малко момче с разперени ръце. Очите му бяха като въглени, а от дланите му изскачаше пламък.
Каква беше ролята на момчето — символ на пророчествата по принцип, или означаваше нещо по- конкретно?
Така или иначе, Елизабет не можеше да се освободи от усещането, че огнените му очи я следят неотлъчно.
Грей застана зад нея, разгледал на свой ред мозаечните изображения. Махна с ръка, обхващайки с жест разказа по картинки.
— Последната пророчица, детето, явно е била изведено в безопасност след падането на храма. Пазителите и поддръжниците на гръцкия храм успели тайно да избягат от римските гонения и се установили тук, построили цял комплекс върху харапските руини и останали скрити.
Елизабет си спомни разказа на Абе за това място.
— Живели в безопасност тук седемстотин години, навярно поддържали тайни контакти с местните племена. И след толкова много поколения гърците, бавно били претопени в индийската култура.
— А после станали жертва на религиозно преследване и на налагащата се индийска кастова система — каза Грей. — Всичките онези кости. Хората тук са били подложени на заколение.
Лука се обади откъм края на стената:
— И са избягали отново — каза той.
Отидоха при него. Той стоеше на крачка от клокочещия извор. Тук изображението не беше мозайка, а дело на неук художник, който е трябвало да рисува бързо. Рисунката беше направена с черна боя и показваше атаката срещу храмовия комплекс. Хора бягаха във всички посоки, но една по-голяма група беше успяла да се спаси в керван от високи фургони с големи колела. Фигурките се смаляваха с перспективата, отправени незнайно къде.
Лука посочи с благоговение фургоните. Гласът му пресекваше от вълнение:
— Това е моят народ — каза той. — Ромите. Ето откъде сме дошли. Тук са нашите корени.
Грей отстъпи назад. Плъзна поглед по стената с изопнато лице.
Гръцките пазители избягали с последното дете и омфалоса, скрили се в тази долина и седем столетия били под влиянието на индийската култура; а после същата тази култура ги прогонила и те отново поели на път, но под ново име.
Цигани.
Грей махна с ръка към стената.
— Тази история изглежда разказва и за генетична линия, която е успяла да се запази през времето. Първо в Гърция, после тук, а накрая бог знае къде. Генетична линия, предопределяща талант от изключително естество.
— Затова скитаме непрекъснато — каза Лука, който сякаш не можеше да отдели погледа си от кервана. — Както каза индиецът, никое място не е сигурно завинаги. Затова сме в непрекъснато движение, с надеждата да опазим тайната, скрита в сърцето на нашите кланове.
— Докато не ви я откраднаха — каза Грей.
— Тайна, която води началото си от Делфи — добави Елизабет.
Замисли се за детето във Вашингтон. Възможно ли бе то наистина да е потомък на последната пророчица от Делфи?
Росауро пристъпи към фреската и посочи другите фигури, които бягаха в различни посоки от обсадения комплекс.
— Тези бегълци — обърна се тя към Елизабет. — Сигурно заради тях баща ти е открил толкова генетични следи в този район, затова тук има голямо струпване, особено сред нисшите касти. Именно тук бегълците са били асимилирани от местното население.
Докато те говореха, Грей мина още веднъж покрай стената, разглеждайки по-внимателно изображенията. Спря се пред последната мозайка, тази с огненото момче.
— Тук долу има някакъв надпис — каза той. Елизабет се приближи. Наистина имаше надпис на три реда. Най-отгоре се редяха красиви харапски символи, вторият беше на санскрит, а последният ред — на гръцки. Под надписите имаше още едно колело на чакрите.
— Не мога да разчета харапските йероглифи — каза тя. — Никой не може. А надписите на санскрит и гръцки се четат само в началото, останалото се е изтрило. В груб превод означава „светът ще гори…“ — Тя направи няколко снимки, най-много на огненото момче. — Останалото не се чете.
Грей се наведе по-ниско и докосна колелото на чакрите под последния надпис.
— Колелото явно е важно. Иначе нямаше да го изтипосват навсякъде.
Стана и се обърна към голямото колело, вдълбано в пода. Омфалосът беше в центъра му. Елизабет се досещаше какво се върти в главата на Грей. „Ако колелото на чакрите е важно, то онова, което лежи в центъра му, следва да е още по-важно“. Грей тръгна към омфалоса с присвити очи. Така и не го бяха огледали подробно.
— Баща ти беше скрил черепа вътре в омфалоса, онзи в Природонаучния музей. Може би си е имал причина за това.
Грей се покатери върху каменния купол.
— Внимавай — изписка Елизабет от страх, че с действията си ще застраши ценния артефакт. Направи кръг около камъка и видя, че по долния ръб се точи надпис на три езика като онзи при мозайката — харапски, санскрит и гръцки.
Отново направи снимки.
Кацнал върху омфалоса, Грей насочи лъча на фенерчето си през дупката в центъра към кухината вътре.
— Виждаш ли нещо? — попита Елизабет.
— Злато… във формата на два орела.
Елизабет, затаи дъх.
— С гръб един към друг ли са?
Грей погледна към нея и каза:
— Да.
— Значи е друг изгубен делфийски артефакт. Орлите на Зевс. Според митологията Зевс пратил орлите от раменете си в две противоположни посоки, за да открият центъра на света. И те кацнали в Делфи, Който оттогава се смята за пъпа на света.
— Не се съмнявам, че баща ти също ги е видял. Грей пъхна ръка в отвора. — Може би неслучайно са скрити тук, може причината да е същата, накарала баща ти да скрие черепа вътре в омфалоса.
Докато Грей бърникаше в кухия камък, Елизабет обикаляше, вперила поглед в надписите, които се мъчеше да преведе.
— Май ще мога да ги достигна… — изпъшка Грей.
Елизабет си мърмореше под нос, като проследяваше с пръст всяка буква.
— „Алчността и богохулството погубват всички“. Елизабет млъкна й застина.
„О, не!“
— Хванах го — каза Грей, пъхнал ръката си почти до рамото.
Елизабет скочи на крака.
— Недей!
Грей се стресна и изгуби равновесие.
Нещо издрънча силно вътре в камъка, после целият под се разтресе. Чу се нисък рев, някъде откъм задната стена на камерата, който скоро набра сила като товарен влак, носещ се право към тях.
Всички застинаха за миг, после Грей посочи към стълбището.
— Всички вън! — изкрещя той.
