Елизабет зяпаше професора сащисана, онемяла. Но когато си възвърна говора, в думите й гореше огън от възмущение и потрес:
— Ти си бил! Ти си предал баща ми!
— Нямах избор, Елизабет. Той се приближи твърде много до истината.
Грей изстина. Вече разбираше естеството на играта и ролята на играчите. На Мастерсън е било платено да държи под око д-р Полк и да докладва на шефовете си за работата му… А когато бащата на Елизабет се е приближил твърде много до истината, е трябвало да бъде изваден от играта.
Кой стоеше зад всичко това?
Разпознал ледената ярост в очите му, Мастерсън отстъпи крачка назад, макар че Грей беше безсилен. Професорът размаха бастунчето си.
— Командир Пиърс, изглежда, че поне засега вие и другите сте ни необходими живи. Не и едрият приятел тук обаче.
И той посочи с бастуна си Ковалски.
— Убийте го.
Очите на Ковалски се разшириха. Грей се хвърли напред, но три дула се забиха в гърдите му.
Елизабет изкрещя:
— Моля те, Хейдън, не! Умолявам те!
Грей разчете бурните емоции зад думите й, същото направи и Мастерсън.
Професорът премести поглед от Елизабет към Ковалски… после завъртя очи.
— Добре. Само защото съм задължен на баща ти. Но при първия знак за неподчинение от когото и да било, започваме да стреляме.
Мастерсън погледна към Грей.
— Искахте да знаете къде е отишъл Арчибалд? — попита той, обърна се и тръгна към изхода. — Следващия път внимавайте какво си пожелавате.
Трета книга
15.
Монк придвижваше сала през блатото, макар че да натискаш пръта с една ръка не беше лесно. Не можеха да спрат обаче — преследването бе продължило през цялата нощ. Затова придържаше пръта в сгъвката на сакатата си ръка, а със здравата го забиваше в дъното, оттласкваше сала, изтегляше пръта и така до безкрай. Салът се плъзгаше тихо през наводнения терен.
Очите му отдавна се бяха нагодили към слабия светлик на луната, хванал беше цаката и на трудния за маневриране сал. На няколко пъти едва не ги сгащиха, но воят на надуваемата лодка и силният й прожектор го предупреждаваха навреме да потърси убежище в тръстиките. На тяхна страна беше и гъстата, ниска мъгла.
Въпреки това в една от критичните ситуации се измъкнаха буквално на косъм — Монк не прецени правилно бавното течение и салът се удари с трясък в някакво дърво. От надуваемата лодка чуха трясъка и се насочиха с вой към тях. Монк направи и невъзможното да скрие сала под провисналите клони на една върба, но ако онези извадеха късмет с прожектора, непременно щяха да ги открият.
Спасението им дойде от неочаквана посока.
Докато надуваемата лодка намаляваше скоростта си, обхождайки с лъча водата, Кишка сви ръце около устата си, пое дълбоко въздух и издаде характерния блеещ и жален звук на женски лос. Такива звуци бяха чували периодично през цялата нощ. Сега Монк си спомни как по-рано момичето беше демонстрирало таланта си да имитира до съвършенство песните и чуруликането на различни птици. Лъчът на прожектора продължи да обхожда водата още минута, после лодката продължи нататък.
Уви, не можеха да разчитат само на късмета. Още по-лошо, Монк си даваше сметка, че преследвачите бавно ги изтласкват към езерото Карачей и неговия радиоактивен саван. Надуваемата лодка кръстосваше сравнително безопасните участъци на блатото, а Монк и децата нямаха друг избор, освен да навлизат все по-навътре към езерото.
На всеки час той рискуваше да запали клечка кибрит, колкото да провери цвета на дозиметрите. Предупредителният розов оттенък беше потъмнял до яркочервено. Константин делово го бе информирал, че дванайсет часа при такава радиация са смъртоносни. И докато изтласкваше сала през гъстата супа от водорасли и снопове блатна трева, Монк все по-осезаемо чувстваше онзи особен сърбеж по кожата, който беше знак за бавно отравяне.
А децата бяха по-уязвими и от него.
Тримата спяха на пресекулки, сгушени до Марта. Напрежението и постоянният страх ги караха да подскачат при всеки по-силен звук, а блатото гъмжеше от нощни обитатели и звуци не липсваха. Накрая Марта пое по клоните на дърветата. И преди го беше правила, веднъж дори отклони преследвачите, подмамвайки ги с дюдюкането си в грешна посока — диверсия, която осигури на спътниците й цял час относително спокойствие.
Изобщо Марта беше една адски умна маймуна.
Дали беше достатъчно умна обаче, тепърва щяха да разберат — защото се очертаваше заплаха по- голяла и от радиационното отравяне.
Тъмното небе на изток изсветляваше с наближаването на зората. Без прикритието на нощта бързо щяха да ги открият. Единствената им надежда беше да се отърват навреме от опашката си.
А това означаваше да оставят следа, Като Хензел и Гретел в гората.
Константин и Кишка бяха махнали обвивките на протеиновите кубчета, бяха събрали празните шишета от вода, и докато Монк придвижваше сала през гъстата растителност, така че да остави ясна пътека след себе си, децата се редуваха да хвърлят дребни отпадъци във водата.
— Не прекалявайте — предупреди ги шепнешком Монк. — Гледайте да не са прекалено нагъсто.
През последния час беше търсил идеалното място в тъмното мочурище и накрая го беше намерил — дълъг, извит участък, обточен с гъст върбалак и потъмни групи от елши. Най-важно беше да уцелят момента. Щяха да имат само един шанс. До другия край на блатото имаше още поне три километра, зазоряваше се бързо и ако не поемеха риска, бяха обречени.
Най-малкият член на групата им, Пьотър, седеше в средата на сала, обвил с ръце коленете си. Люлееше се напред-назад с поглед, вперен в кърмата — човек би помислил, че гледа как приятелите му залагат стръвта, но Монк знаеше, че погледът му стига много по-далеч.
При края на извития воден участък той премести пръта пред сала и го заби дълбоко в тинестото дъно. Натисна с цяло тяло и салът спря. Тук щеше да се реши всичко.
Борсаков седеше до кормчията. Седалките стърчаха високо над плоския алуминиев корпус. Пред тях клечаха двама от войниците — единият отговаряше за прожектора при носа на лодката, другият стискаше готова за стрелба карабина.
След петте часа в блатото ушите на Борсаков бяха като изтръпнали от несекващия шум. Зад него двигателят ръмжеше, привеждайки в движение огромната перка. Счупеният метален предпазител над нея дрънчеше при всеки завой. Завихрената вода клатеше тръстиките и ниските клони.
Имаха само едни слушалки и те се падаха на кормчията. Едната му ръка не се отделяше от лоста за управление, другата — от дросела, с който контролираше мощността на двигателя. Миризмата на дим и дизелово гориво маскираше тежката воня на блатото. Движеха се бавно през плитък участък открита вода. Прожекторът облизваше тръстиките по краищата му.
Досега в лъча му бяха попадали лосове и диви прасета, орли бяха излитали панически от гнездата си, лодката бе минавала покрай бентове на бобри и през облаци от насекоми. Лъчът на прожектора им се бе отразявал в хилядите по-големи и по-малки очички на блатните обитатели.
