— „Е“ — то — измърмори тя.
— „Е“ — то е от обратната страна на колелото — каза Грей и се обърна към Мастерсън. — Мога ли да взема за малко бастуна ви?
Професорът му го даде с неохота. Грей отстъпи крачка назад, протегна ръка и натисна с върха на бастуна крайчеца на централния кръг от черен мрамор. Мускулите му се издуха и след миг малкият кръг се измести и се завъртя около вертикална ос като клапан на тръба.
— Таен вход — възкликна Мастерсън.
Грей махна на Ковалски.
— Помогни ми да се кача.
Ковалски се приближи, смъкна се на коляно и Сплете пръсти в люлка. Грей стъпи върху ръцете му и се повдигна достатъчно, за да избута още малко балансираната метална плоча и да разшири отвора. Долният ръб на тайната врата беше на три метра от пода. С помощта на Ковалски Грей се провря през отвора.
— Има стълбище! — извика той, след като краката му изчезнаха в мрака отвъд. — Води надолу! Изсечено е в скалата от тази страна!
Елизабет не можеше да си намери място. Отиде при Ковалски и го сръга.
— Помогни ми.
Понечи да стъпи на коляното му, но той я грабна през кръста и я вдигна нагоре. Тя изписка изненадано. Ама че силен беше този тип. Хвана се за ръба на отвора и слепешката потърси опора с крак, за да се изтласка.
— Хей, това е носът ми — изхъхри Ковалски.
— Извинявай.
Той хвана глезена й и го намести на рамото си. Елизабет се отблъсна и с лекота се провря през дупката. Грей чакаше няколко стъпала по-надолу и местеше лъча на фенерчето по стените. Всички повърхности бяха покрити с релефни символи, истински взрив от форми и букви.
— И това е на харапски — каза тя, като изтупваше панталоните си.
— Виж това — каза Грей. Завъртя фенерчето и насочи лъча му към обратната страна на черната мраморна клапа. Голямо главно „Е“ беше вдълбано дълбоко в камъка.
Значи е бил прав.
Елизабет измъкна фотоапарата си и направи няколко снимки, докато Росауро и Лука се провираха един след друг през отвора.
Грей погледна навън.
— Д-р Мастерсън?
Елизабет мерна професора, който стоеше настрани.
— Такива упражнения не са за стари хора като мен — каза той, видимо изтощен, и тръгна назад, като накуцваше и се подпираше на бастуна си. — Ще чакам тук да ми кажете какво сте открили.
— Аз също ще остана — добави Абе, но в неговия глас се долавяше повече страх, отколкото умора. Откакто бяха навлезли в храмовия комплекс, индиецът ставаше все по-нервен, помисли си Елизабет.
Грей извика от отвора:
— Ковалски, ти също остани. В случай, че загазим.
— Нямам нищо против — отвърна той. — И без това едва ли бих се проврял през тая тясна дупка.
После премести очи върху Елизабет. Кимна й като мълчаливо предупреждение да внимава.
Отново изтрещя гръм и вибрациите се усетиха в скалата наоколо им.
— Да вървим — каза Грей.
Тръгна пръв надолу, осветявайки пътя с фенерчето. Елизабет вървеше след него, следвана от Росауро и Лука. Пръстите й се плъзгаха по стената. Харапските надписи продължаваха по протежение на стълбището. Древният език така и не беше разчетен, най-вече заради малкото оцелели надписи. Археолозите все още търсеха Розетския камък на този език, някакъв ключ, с чиято помощ да разбият древния шифър.
Елизабет плъзна поглед по стените. „Може би това тук ще свърши работа“.
От вълнение сърцето й препускаше в гърдите. Направо беше чудно, че никой друг не чуваше ударите му.
Паралелно с удивлението й я терзаеха и други мисли — представяше си как баща й е вървял по същите стъпки. Сигурно и неговото сърце е реагирало бурно, също като нейното. И в този момент я изпълни чувство на странна близост, каквато не бяха споделяли в реалния живот. И нямаше шанс това да се случи. Гърлото й се сви пред прилива на силни емоции.
Стълбището не беше дълго и свършваше пред малка камера, изсечена в пясъчника. В далечния й край клокочеше вода. Естествен извор се изливаше от дупка в стената на височината на коляното, течеше в пукнатина на пода и изчезваше при отсрещната стена.
— Харапски пещерен извор — каза Елизабет. — Понеже живели по поречието на река Инд, харапите били истински майстори в напояването и канализирането на водата.
Грей обиколи камерата с лъча на фенерчето си. Помещението беше с приблизително кръгла форма. В скалния под беше изсечено още едно колело на чакрите. Само че центърът му не беше празен. Там имаше голям камък с форма на яйце.
— Копие на омфалоса — каза Елизабет.
Наобиколиха го. Камъкът стигаше до кръста й и беше два пъти по-голям от делфийския. Външната повърхност на купола беше гравирана с дървета и листа.
Елизабет преглътна шумно и се огледа.
— Някой е пресъздал оригиналния адитум, вътрешното светилище на Оракула, където тя правела своите пророчества.
Елизабет пристъпи към прекатурен бронзов стол.
— Ето го и триподът. Същият като онзи, на който сядала Пророчицата.
— Или пророчиците — поправи я Грей и направи няколко крачки встрани. Вдигна фенерчето си и освети още катурнати столове.
Общо пет.
Елизабет направи няколко снимки. Що за място беше това? И защо го бяха построили тук?
Росауро извика откъм стената и намести раницата на гърба си.
— Елате да видите това — каза тя.
Лука също стоеше край стената. Стоеше с вдигната към повърхността ръка, но без да я докосва. Дори в сенките Елизабет вида, че ръката му трепери.
Отиде при Росауро. Потъмняла от времето мозайка покриваше стената. Няколко плочки се бяха отлепили и лежаха на пода. Някои участъци от мозайката бяха забърсани, другаде вековните слоеве мухъл и мръсотия стояха непокътнати. Който и да я беше почистил, направил го беше набързо. Елизабет си представи как баща й бърше с парцал мозайката, за да види какво се крие под тъмния налеп.
Сега беше неин ред да разгледа изображението.
От пода до тавана беше изобразен обсаден планински храм.
— Парнас — измърмори Елизабет. — Атакуван от римляните. Мозайката показва превземането на Делфийския храм.
Следващият участък разкриваше стая, не по-различна от камерата, в която се намираха сега, чак до омфалоса в средата… само че на мозайката камъкът беше изобразен в напречното си сечение. Скрити под купола му се криеха малко момиче и млада жена, сгушени една в друга, докато един римски войник претърсваше помещението.
Елизабет хвърли поглед към камъка зад себе си.
„Не е възможно…“
Продължи покрай стената. Следващият участък от мозайката показваше керван от коне, магарета и каруци. Начело вървяха същата стройна жена и детето. Дългият керван се изкачваше по планински склон. В последната каруца бяха впрегнати два огнени жребеца, които явно символизираха конете, теглили в небето слънчевата колесница на Аполон. Само че тези коне не теглеха слънцето. В каруцата беше качен същият камък, който бе защитил жената и детето. Делфийският омфалос.
Елизабет се обърна и застана пред камъка. Трепереше като лист.
— Това не е копие — прошепна тя. — Това е оригиналният омфалос. Онзи, за който знаем от Плутарх и
