купчини камънак. В средата на пода беше издълбано огнище, почерняло от дебел слой стари въглени. Вляво и вдясно арковидни отвори водеха към съседни помещения, като параклиси в църква.
Нещо беше натрупано в по-малките странични помещения. Грей отиде да погледне, докато спътниците му влизаха един по един в храма. Абе стоеше настрани, скръстил нервно ръце пред гърдите си. Не понечи да тръгне след Грей.
И когато насочи фенерчето си, Грей разбра неохотата на индиеца. Стаята беше пълна с кости, наредели като дърва за огрев, със стотици черепи в най-горния слой. Човешки, без изключение. Ако се съдеше по вида и цвета им, бяха тук от векове.
Грей си помисли за опушените следи от факли по колоните отпред.
Абе се обади зад него:
— Сред народа ми се разказват легенди, от баща на син и от майка на дъщеря. Легенди за голяма битка, която се е водила тук преди хиляда години. Когато предците ни открили това място, то било пълно с кости. В знак на почит към мъртвите, костите им били прибрани в храмовете. — Той махна към падината отвън. — Кости тук колкото искаш.
Грей обърна гръб на страничното помещение. Някой беше открил хората тук и ги беше избил. Спомни си загадъчните думи на Абе от по-рано.
„Тези стени не гарантират защита. Не завинаги във всеки случай“.
Участта на първоначалните обитатели е била предупреждение за народа на Абе. Мястото предлагаше скривалище, но човек не можеше да избяга от света завинаги.
Грей тръгна към другото интересно нещо в храма.
Също като фасадата, и то беше изобразено върху странната монета, довела ги тук.
Приближи се до задната стена и плъзна лъча на фенерчето си по повърхността й. В белия мрамор бяха вложени черни като катран каменни блокчета, които оформяха познат символ, цели шест метра в диаметър.
— Колелото на чакрите — възкликна изумена Елизабет. Извади малък фотоапарат и се зае да направи снимки. — Като на монетата.
Лука прокара ръка по стената. Грей се досещаше за посоката на мислите му. „Това ли е древният символ, от който води началото си емблемата върху ромския флаг?“ Дали и Арчибалд Полк си е задавал същия въпрос?
Ковалски въздъхна отегчено. Явно храмът не беше успял да го впечатли.
— Какво разочарование — каза той.
— Глупости — смъмри го Елизабет. — Това е археологическо и антропологическо откритие от най-висш порядък.
Той сви рамене.
— Хубаво де, и какво? Къде са златото и скъпоценностите?
Колкото и да му беше неприятно, този път Грей беше съгласен с Ковалски. Отстъпи няколко крачки назад и описа пълен кръг с лъча на фенерчето. Нещо наистина липсваше, макар не точно злато или скъпоценни камъни.
Росауро застана до него.
— Нещо не е наред ли?
— Нещо не е тук — измърмори той.
— Какво?
Другите чуха разменените реплики в тишината на затвореното пространство и обърнаха глави към тях.
Грей описа още един кръг с фенерчето.
— На монетата… имаше и едно главно Е, нали така? Гръцката буква епсилон.
— Ами да — каза Елизабет.
Грей изтри с ръкав дъждовните капки от лицето си. — Всичко друго от монетата е тук — храмовата фасада, колелото на чакрите — така че къде е гръцката буква?
— Просто дребен детайл — обади се Мастерсън. — Какво значение има?
— Не е дребен — възрази Елизабет. — Някой си е направил труда да пресъздаде тук делфийския храмов комплекс. Онова, дето го видяхме вън… храмът „ин антис“ е с формата на делфийските съкровищници, кръглият толос много прилича на храма, построен в Делфи в чест на Атина. А това тук… И фасадата, и вътрешното разположение повтарят едно към едно храма на Оракула. А епсилонът е бил един от централните декоративни елементи в оригиналния храм.
Грей си спомни своя разговор с Пейнтър за това как делфийският епсилон станал символ на пророчески култ и като такъв се запазил в изкуството и архитектурата до ден днешен.
Лука пристъпи напред.
— Може би знам още нещо за тази буква.
Грей се обърна към водача на циганския клан.
— Нали ви разказах за децата, които ни бяха откраднати — продължи той. — Онези от моите хора, които първи се натъкнали на опожарения лагер, разказваха за някаква каменна църква. Вратата била разбита, но върху изпотрошените дъски още се крепяла голяма бронзова буква „Е“. Никой не знаел какво означава. Единствените, които знаели, били заровени в масовия гроб до лагера. Тайната умряла заедно с тях. Може би става въпрос за същото „Е“?
„«Е» като знак за човиханите — помисли си Грей. — Циганските предсказатели. Поредният пророчески култ“.
— Всичко това добре — прекъсна мислите му Мастерсън, при когото умората май вземаше връх над научния ентусиазъм. — Но не виждам какво значение има щом „Е“ — то така или иначе не е тук.
— Може и да няма — призна Грей, но всъщност не вярваше в това. Обърна се към Абе. — Кога показа за пръв път това място на д-р Полк?
Той сви рамене.
— За пръв път доведох д-р Полк тук преди година. Той разгледа, записа си някои неща и после си тръгнахме.
Елизабет сведе натъжено очи.
— А на мен не каза нищо за откритието си.
— Защото уважаваше нашите тайни — сериозно каза Абе. — Той беше добър човек.
Грей се вгледа в лицето на Мастерсън и киселото му изражение. Професорът се беше ентусиазирал от откритието, но след като първоначалният шок отмина и се оказа, че находката няма нищо общо със собствените му проучвания, интересът му бързо спадна. Дали и д-р Полк бе реагирал така? Откритието имаше изключителна археологическа стойност, но Полк се беше съобразил с желанието на недосегаемите да го запази в тайна — може би най-вече защото не е открил връзка със собствената си работа.
Тогава откъде е дошло внезапното му желание да се върне тук точно преди да изчезне? Изглежда все пак е открил някаква връзка, макар и със закъснение, нещо, което свързваше храмовия комплекс с неговите проучвания.
Грей се обърна към Абе.
— Какво породи внезапното желание на д-р Полк да се върне тук? Спомняш ли си нещо необичайно?
Индиецът поклати глава.
— Дойде в селото. Както много пъти преди това. Говорихме си за предстоящите избори — кандидат от недосегаемите се бореше за кметско място. Бях намерил нова монета и му я показах, но той ме помоли отново да види онази с храма. Погледна я без особен интерес, дори я завъртя като пумпал на масата, докато говореше. А после очите му изведнъж се разшириха и той скочи. Поиска незабавно да го доведа тук, но аз бях зает с разни неща около изборите. Предложих му да почака, докато се върна…
Индиецът млъкна насред изречението и Елизабет довърши вместо него:
— Баща ми не беше търпелив човек.
Мастерсън кимна.
— В същия ден ми се обади — онзи разговор, за който ви споменах. Говореше бързо и доста несвързано, каза, че е открил нещо, което щяло да промени из основи разбирането ни за човешкия мозък веднага щом
