станело всеобщо достояние.
Грей усети гъдела на една мисъл и се обърна към Росауро.
— Я дай да погледна пак онази монета.
Тя му я подаде.
Грей я завъртя в пръстите си — храм от едната страна, колелото на чакрите от другата.
— Елизабет, ти спомена, че баща ти е уредил стажа ти в Делфи, за да провери чрез теб дали тамошният храм е свързан по някакъв начин с неговите изследвания. Интересува ме какво в крайна сметка е научил д-р Полк от теб за историята на Делфи.
— Само основните неща — обясни тя. — Той всъщност не се интересуваше толкова от историята на храма, колкото от етиленовите газове, открити близо до него. Искаше да научи подробности за ритуалите на пророчицата, вероятно с идеята да обоснове физиологически проявите на интуицията й.
— Щом не се е интересувал от историята на храма откъде е разбрал за значението на гръцката буква епсилон?
— Аз му изпратих статия на тази тема.
— Кога?
— Приблизително месец преди той да… — Елизабет не довърши, само очите й се разшириха изведнъж.
Грей кимна. Коленичи на мраморния под и остави фенерчето до краката си. После изправи монетата на ръбчето й и я завъртя като пумпал под лъча на фенерчето.
Наведе се и впери поглед в нея.
Въртящата се монета приличаше на сребрист глобус със смътни очертания. Главното „Е“ се явяваше сърцевината на въртящия се глобус. Грей долавяше наситения символизъм на този факт. Пейнтър беше споменал, че корените на „Е“ — то може би идват още от най-ранните поклонници, които боготворели Майката Земя, Гея. И ето че сега буквата се кипреше в центъра на сребристата сфера, така както Гея беше в центъра на физическия свят. Но буквата символизираше и друго — интуитивния потенциал на човека, който извираше от сърцевината на човешкото тяло, с други думи — от мозъка.
Грей даде почивка на собствения си мозък с надеждата, че подсъзнанието му само ще стигне до правилния извод.
Какво беше осъзнал така внезапно Арчибалд Полк?
Монетата се въртеше — сребриста загадка, скрила в себе си древна тайна.
Но какво…?
И тогава Грей разбра.
Посегна и затисна монетата върху мрамора.
„Разбира се!“
— Американците държат Саша — остро каза Николай, едва влязъл в спалнята. Беше гол под разтворения халат, но гневът го топлеше.
Елена лежеше просната върху кувертюрата на леглото, гола. Единият и крак беше свит в коляното, едната й ръка — протегната настрани. Чакаше го. Бяха се върнали от галавечерята и сега се намираха в хотела извън Забранената зона, в която много от знаменитостите бяха отседнали преди голямото събитие утре.
Последния половин час Николай беше говорил по кодиран сателитен телефон, уточнявайки и последните детайли по подготовката. От разговора с майка си научи и последната неприятна новина. Благодарение на връзките си с бивши агенти на КГБ, тя беше научила за слуховете, разбунили вашингтонската разузнавателна общност. Столицата на САЩ вече дванайсет часа била в състояние на необявена тревога, свързана с издирването на някакво момиче. Всичко сочело, че въпросното момиче е Саша. А после се възцарило гробно мълчание. Дори от Юри нямало ни вест, ни кост. А това, както добре знаеха и Николай, и майка му, можеше да означава само едно.
Някой беше намерил детето.
И Николай смяташе, че знае кой.
Пръстите му се свиха в юмрук.
Най-вероятно беше същата организация, която възпрепятстваше действията му в Индия, ровеше се в изследването на д-р Полк и възкресяваше нещо, което трябваше да приключи със смъртта на професора. Последният му опит да покрие тази следа също се беше провалил. Но сега излизаше, че това може да се окаже от полза.
След провала беше провел само един разговор, съвсем кратък.
Изглежда екипът в Индия беше надушил тайна който д-р Полк не беше споделил с никого. Нещо, тясно свързано с проучванията му и от изключителна важност. Нещо, свързано с децата. Какво обаче?
Елена се размърда и се повдигна на лакът. В гласа й прозвуча тревога:
— Какво смяташ да направиш за малката Саша?
Николай знаеше, че децата имат силна емоционална връзка помежду си. Отрасли заедно в Зайчарника, по-големите често възприемаха родителска роля по отношение на по-малките. Елена беше особено привързана към малката Саша и нейното братче.
Двамата бяха важни и за Николай.
Тръсна се на леглото и тя се сгуши до него, притеснена и гневна. Едната й ръка се плъзна под робата и го погали по бедрото. Кожата й беше гореща, трескава. Беше я оставил да чака твърде много.
Дългите й нокти изведнъж се забиха дълбоко в бедрото му.
Вдигна поглед към него. В очите й гореше огън, който чакаше знак, за да се излее. Капчици кръв се стекоха по вътрешната страна на бедрото му, възбуждащи като връхчето на жаден език.
Безпрекословна твърдост звънна в гласа на Елена. Глас изискващ, заповеден, нетърпящ възражения.
— Нищо лошо не трябва да се случи с малката Саша. Пръстите й се свиха отново и болка се стрелна към слабините му.
Той простена и обеща:
— Вече се работи по въпроса. Сега ни трябва само…
Ноктите запълзяха нагоре по бедрото му заедно с болката.
— … нещо, което да предложим в замяна.
Под грохота на гръмотевици и в пресекливия светлик на обливащите вътрешността на храма светкавици, Елизабет тръгна след Грей към огромното колело на чакрите върху стената в дъното. Той положи длан върху стената. Откакто беше завъртял монетата, се държеше като обсебен.
Явно беше стигнал до някакъв извод, но какъв?
Грей каза, загледан нагоре:
— От заниманията си с индийска философия знам, че в центъра на всяко колело с чакри обикновено има санскритска буква, символизираща един от енергийните центрове. „Муладхара“, чакрата в основата на гръбнака. „Манипура“, в областта на слънчевия сплит. „Анахата“ — сърцето. — Той продължаваше да гледа нагоре. — А тук няма нищо. Празно е.
— Като на монетата — предпазливо подхвърли Елизабет, понеже нямаше представа накъде води разговорът.
— Именно. — Грей й подаде монетата. — Но виж другата й страна. Представи си, че можеш да погледнеш през центъра на колелото, все едно е прозрачен. Какво има от обратната страна?
Елизабет заобръща монетата ту от едната, ту от другата страна. Главното „Е“ се намираше в самия център на храма, на същото място, където се падаше оста на колелото от другата страна.
