скалата.
Инженерът застана до нея и насочи силен фенер към гърлото на миньорската шахта. Дълбоко долу нещо сребристо и подвижно отрази светлината. Голяма подземна река. Няколко такива пресичаха Урал, от високите върхове към скалните недра, побрали оттока от снежното топене. От другата страна на планината водата се оттичаше към Каспийско море, но тук подземните реки обираха излишната вода от редица свои надземни посестрими, най-вече Теча и Об, и се вливаха чак в далечния Арктически океан.
Савина се обърна и вдигна поглед към наклонената шахта, която водеше до разлома под езерото Карачей. Във водите на езерото имаше сто пъти повече стронций и цезий, отколкото беше изтекъл в Чернобил. А чернобилският токсичен облак беше обиколил планетата. Савина сведе отново поглед към вертикалната шахта и плискащата се подземна река долу.
За риска се знаеше отдавна. Геолозите добре познаваха разломите под Карачей. Беше само въпрос на време кога поредното земетресение ще разшири някоя от цепнатините и ще излее радиоактивния езерен коктейл в отточната подземна система на Уралските планини. Норвежки геофизици бяха изчислили, че такава катастрофа би унищожила живота в голяма част от Арктическия океан, един от последните девствени и незасегнати от човешката дейност райони на Земята. Оттам отровният облак щял да обхване половината планета, като най-засегната щяла да се окаже Северна Европа. Според най-консервативните преценки смъртността от първичната радиация и вторичните ракови заболявания щяла да надхвърли сто милиона души. А тази цифра най-вероятно щяла да се удвои и утрои в следствие на икономическия и екологически крах в първите години след катастрофата.
Савина местеше поглед между шахтата горе и реката долу. Рискът от подобна катастрофа съществуваше отдавна, но не вълнуваше почти никого. А беше нужно толкова малко — някой просто трябваше да подбутне природата.
И тогава светът щеше да пламне.
Дишането й се учести при мисълта за мащаба на предстоящото. Защото от радиационния пожар щеше да се роди една нова руска империя, като феникс от пепелта на собственото й атомно наследство.
Нищо не биваше да попречи на плановете й, нищо нямаше да я спре.
Беше прекарала живота си тук, в Зайчарника, беше вложила душата си в името на Отечеството. И след толкова много жертви, след толкова кръвопролития, какво беше останало от Русия? Пред очите й в рамките само на няколко десетилетия Отечеството се беше стопило до корумпирана и жалка сянка на прежното си величие. И сега, в края на живота си, Савина щеше да възроди надеждата. Това щеше да е нейната дан, нейният дар, и Николай щеше да развее знамето му.
Савина щеше да изпепели развалата и да създаде един нов свят.
— Генерал-майоре? Имате ли други въпроси?
Тя поклати глава и овладя вълнението си.
— Не, видях достатъчно.
Инженерът кимна и тръгна към една стоманена ръчка до масата с лаптопа. Приличаше на огромна ръчна спирачка. Мъжът натисна копчето, дръпна ръчката нагоре и я натисна с цяло тяло в противоположната посока. Диафрагмата се затвори рязко и запечата шахтата. Имаше още работа да се свърши, разбира се. Миньорите, спрели да видят как се отваря шлюзът, сега се върнаха към задачите си. Минаваха по затворената диафрагма, както го бяха правили хиляди пъти през последните две години, откакто бяха прокопали тази първа шахта.
Операция „Сатурн“ можеше да започне.
Савина се обърна и тръгна към чакащия влак. Тя също имаше работа — неща за довършване в Челябинск 88. Погледна часовника си. След час Николай би трябвало да потегли за церемонията в Чернобил. Въпреки последните си прибързани действия той все още държеше ситуацията под контрол. Със или без него, системите бяха инсталирани и щяха да свършат своята работа. Всичко беше наред. Нищо не можеше да ги спре.
Вратите на вагона се затвориха след нея и тя погледна през прозореца към сърцето на операция „Сатурн“. Замисли се за милионите, които щяха да умрат, но броят им беше толкова голям, че ги превръщаше в абстракция, в нещо, което можеш да осмислиш единствено като статистика. Савина обърна поглед напред, докато влакът набираше скорост към Зайчарника в Челябинск 88. Учителите и научният екип сигурно вече приключваха с подготовката за собствената си евакуация. Данните в компютрите се изтриваха, архивите потъваха в бумтящите пещи. И при децата вървеше подготовка — но не за евакуация. На тях им предстоеше едно последно пътуване с влак.
На всички с изключение на десетте, които щяха да останат с нея.
Савина си представи лицата на другите деца. Шестдесет и четири, включително и най-малките. Броят им беше твърде малък, за да го приемеш абстрактно. На повечето знаеше имената. И докато влакът тракаше в мрака към Зайчарника, Савина опря ръка на стената. Коленете й се подгънаха и я заля вълна от чувства. Тя не се опита да я спре. Вълната изпълни гърдите й, заприщи гърлото й. Няколко горещи сълзи потекоха по бузите й. В този рядък миг на усамотение Савина даде воля на чувствата си. Призна слабостта на човешката си природа и си позволи миг на печал.
Но само този миг.
Когато влакът започна да забавя, тя изтри лице, после си удари няколко леки шамара, колкото да дойде на себе си. Вдиша дълбоко, издиша, после пак. Връщане назад нямаше.
Необходимостта беше жесток господар.
И Савина нямаше друг избор, освен да прояви същата жестокост.
Николай се качи в лимузината с Елена. Керван от луксозни автомобили се изтегляше от сцената пред хотел „Полисия“. Официални лица и политици потегляха с частните си кортежи. Още от полунощ новинарски екипи от целия свят разполагаха камерите си и подготвяха подвижните си станции — просторни ванове с щръкнали сателитни антени. От зазоряване знаменитости и разни особи от политическия и икономически елит се стичаха насам за интервюта, обиколки или просто за да издебнат своя миг в светлината на прожекторите.
В следващите часове светът щеше да следи отблизо запечатването на Чернобил, този последен акт, който трябваше да сложи край на старата атомна ера и да положи началото на нова визия за бъдещето, Николай обаче имаше свой собствен дневен ред.
Вратата на лимузината щракна и му осигури миг насаме с Елена — за пръв път от часове. Той се обърна към нея.
— Съжалявам. Трябваше да ти кажа за Саша и Пьотър.
Елена поклати едва доловимо глава — беше бясна. След разпита на американците не му беше казала и дума. Дори сега се отдръпна от него и впери поглед през прозореца на лимузината. Саша и Пьотър открай време й бяха особено близки. Чувствата й към тях надскачаха обичайната привързаност към другите деца. Помежду им съществуваше специална връзка, кръвна връзка. Саша и Пьотър бяха деца на по-голямата й сестра, Наташа, която беше починала при раждането.
— Знаеш каква е политиката на Зайчарника — продължи Николай, докато лимузината се изтегляше към шосето. — Актовете за раждане са секретни.
Това беше един от водещите принципи на Зайчарника още от създаването му. Кръвното родство се пазеше в тайна, с малки изключения. Децата знаеха кои са братята и сестрите им, за да не се стига до неволно кръвосмешение в бъдеще, но това беше всичко. Заплождането се контролираше и диктуваше от генетиците.
Само че Николай беше специален случай. Като син на основателката, той се беше сдобил с изфабрикувани документи и фамилна история още от Екатеринбург, където майка му го беше родила в местна болница и му беше осигурила фалшивото презиме Солоков. Първо мислела да го запише като Романов, но решила, че твърде много ще бие на очи. От самото начало готвела сина си за велики дела, а това му осигурило определени привилегии.
— Един ден се разрових в архивите на клиниката — каза той. — Беше ми любопитно дали имам свои
