деца. Така разбрах за Саша и Пьотър. Но ми забраниха да казвам на когото и да било.
Той посегна да сложи ръка на коляното й, но в последния миг се поколеба.
— Всъщност точно заради изключителния резултат в лицето на Саша и Пьотър майка ми одобри нашата връзка с теб. С надеждата че и тази генетична кръстоска ще се окаже също толкова успешна.
Елена упорито не го поглеждаше. В някакъв смисъл Николай се възхищаваше на студенината й, на завидния й самоконтрол. Искаше му се да я докосне, но предпочиташе да изчака позволението й.
— Хайде, милая моя, прости ми.
Тя не му обърна внимание.
Николай въздъхна и се обърна напред.
Загледа се през прозореца. Комплексът на чернобилската атомна централа бавно растеше пред погледа му. Вентилационната кула със сервизните скелета стърчеше високо в небето сред ниските бетонни сгради. От едната й страна се издигаше масивна ъгловата крипта от черна стомана и бетон. Изглеждаше влажна, сякаш се потеше. Нищо чудно, че наричаха конструкцията саркофаг. Приличаше на черна гробница, а в утробата й лежаха останките от четвърти реактор.
Николай беше виждал снимки от вътрешността — страховит миш-маш от обгорен цимент и разкривена стомана. В една от стаите имаше часовник — почернял и наполовина стопен, спрял завинаги в мига на експлозията. Сред руините под саркофага бяха погребани и над двеста тона уран и плутоний, по-голямата част под формата на втвърдена лава, образувала се от радиоактивния синтез на стопено гориво, бетон и две хиляди тона запалими вещества. Парчета от експлодиралото ядро можеха да открият навсякъде, някои се бяха забили във външните стени. В ниските нива на комплекса се беше оформила радиоактивна супа от просмукващата се дъждовна вода и слегналия се радиоактивен прах.
Едва ли някой се съмняваше в необходимостта от ново решение на проблема.
И отговорът се издигаше вляво.
Наричаха го с много имена — убежището, арката, новия саркофаг. Оформената като хангар арка се издигаше на височина колкото тридесет и седем етажна сграда. Тежеше над двадесет хиляди тона, широка беше триста метра и наполовина толкова дълга. Вътрешното й пространство беше толкова голямо, че инженерите не изключваха възможността за пораждане на облаци и валежи вътре в конструкцията. По вътрешната й повърхност бяха монтирани роботизирани подвижни кранове, които да разглобят стария саркофаг парче по парче, направлявани от техници, чиито контролни станции бяха на безопасно разстояние извън убежището.
Но нещата вече бяха задвижени.
Цялата широка арка лежеше върху добре смазани стоманени релси и дори в момента две огромни хидравлични машини я теглеха бавно по тях. Новият саркофаг беше най-голямата подвижна конструкция, строена някога от човека. И в единайсет часа тази сутрин убежището щеше да се придвижи над стария саркофаг, да го покрие изцяло, да бъде запечатано към съседните бетонни сгради и по този начин да затвори окончателно една от най-грозните страници на руската история, давайки същевременно надежда и знак за ново начало.
Нищо чудно, че събитие от такъв мащаб беше избрано за прелюдия на предстоящата международна среща от най-високо ниво. Среща, която така и нямаше да се състои.
Лимузината се отправи към трибуните, издигнати докрай южната страна на стария саркофаг. Високопоставените гости вече заемаха местата си. На сцената пред амфитеатралните трибуни бяха започнали речите, които щяха да завършат с общото официално американско-руско изявление, което по план трябваше да съвпадне с окончателното запечатване на Чернобил. Цялата поредица от събития беше съобразена до минута с придвижването на гигантската арка.
Същото важеше и за плана на Николай.
За миг го обзе страх. Същото беше изпитал и на новинарския подиум, докато даваше изявление с мисълта, че там някъде стрелецът се цели в него. Само дето тази сутрин рискът беше стократно по- голям.
Някой стисна отпуснатата му на седалката ръка. Николай се обърна и видя ръката на Елена върху своята. Тя още гледаше през прозореца, още беше ядосана — даваше му да разбере, че още не му е простила докрай. Ноктите й се забиха в дланта му като обещание, че по-късно ще си понесе наказанието.
Той се облегна назад, понасяйки безропотно все по силния натиск.
Болката му помогна да се съсредоточи.
Гигантската арка бавно наближаваше Чернобил.
Николай знаеше какво предстои.
И определено си заслужаваше наказанието.
Грей крачеше напред-назад из килията, когато чу нещо тежко да се удря във вратата. Ковалски се надигна, Лука се оттласна от стената.
— Сега пък к’во става, мамка му? — измърмори Ковалски.
Изстърга метална решетка и вратата се отвори. Някой прекрачи обутите в ботуши крака на проснатия по очи пазач.
— Бързо — каза мъжът и размаха бастунчето си с дръжка от слонова кост. — Трябва да се махаме оттук.
Грей зяпна невярващо.
Д-р Хейдън Мастерсън.
Дълбоко объркан, Грей не помръдна от мястото си. Не знаеше дали да удуши мръсника, или да му стисне ръката.
Мастерсън изглежда се досети за дилемата му.
— Командире, работя за МИ6.
— Британското разузнаване?
Онзи кимна с нетърпелива въздишка.
— Обясненията ще почакат. Трябва да тръгваме, веднага.
Мастерсън пое по коридора, другите го следваха по петите. Грей спря колкото да вземе оръжието на пазача — руски пистолет „Грач“. Пазачът беше в безсъзнание и със счупен нос. Бастунчето на Мастерсън май имаше и други приложения освен декоративните.
Грей настигна професора.
— Ти? — с подозрение в гласа възкликна той. — Ти си агент на МИ6?
Ковалски се обади нацупено иззад него:
— Не мяза баш на Джеймс Бонд, нали?
Мастерсън продължи да куцука по коридора, само хвърли поглед през рамо към Грей.
— Бивш агент, ако трябва да сме точни — каза той и сви рамене. — Нещо като пенсионер.
Грей остана нащрек, но не виждаше с каква друга освен очевидната цел можеше да ги е освободил Мастерсън.
Бившият агент на британското разузнаване продължи в скороговорка:
— Вербуваха ме след като завърших Оксфорд и ме пратиха в Индия по време на съветската окупация на Афганистан. Преди десет години се оттеглих от активна дейност, а после ми предложиха много пари да шпионирам Арчибалд и така се забърках в тази каша. Бързо разбрах, че руснаците стоят зад цялата история, така че се свързах с МИ6 и ги информирах как стоят нещата. Операцията получи гриф нисък приоритет. Никой не сметна, че работата на Арчибалд е заплаха за световната сигурност. Честно казано, аз бях на същото мнение. Поне докато не го отвлякоха и накрая не го убиха във Вашингтон. Опитах се да бия тревога в МИ6, но кой ти слуша стара кримка като мен. Не можех да стоя и да чакам. Наречете го вкоренен инстинкт, навик от доброто старо време. Усещах, че се готви нещо дяволски голямо. Така че след като изгубих Арчибалд, нямах друг избор, освен да използвам вас, за да ускоря нещата.
— Използвал ни бил — каза Ковалски. — Ония убиха Абе.
Мастерсън примижа.
