хитрост определено беше по възможностите на Захар.
Монк оглеждаше трескаво високите треви и порутените сгради. Създанието можеше да е къде ли не. Космите по ръцете на Монк настръхнаха, сякаш тялото му усещаше погледа на котешките очи. Бяха на открито, далеч от всякакво убежище. Нямаха и оръжия, никакви. Бяха изгубили единствения си нож, когато Марта нападна Аркадий.
— Назад — каза Монк и посочи тухлената сграда. — Движете се бавно. Към магазина.
Въпреки големите си прозорци той изглеждаше най-подходящ за защита. А и по рафтовете можеше да намерят нещо, което да им послужи за оръжие.
Монк дръпна Пьотър до себе си. Момчето се тресеше. Петимата се изтеглиха в група обратно по пътеката, която бяха отъпкали в тревата.
Монк току поглеждаше назад, най-вече защото Пьотър правеше същото. Интуицията на момчето не беше за подценяване. Мелницата стърчеше от другата страна на потока при завоя към мината. Монк знаеше, че тигрите предпочитат най-високата позиция — канара, клон, скален корниз, изобщо високо място, от което да скочат върху плячката си.
Сякаш усетило, че са го разкрили, раираното животно се плъзна като сянка от един от крайните прозорци на третия етаж. Ако не се оглеждаше съсредоточено, Монк сигурно нямаше да го види. След миг тигърът изчезна във високата трева.
— Тичайте — извика Монк на Константин и Кишка и грабна Пьотър под мишница.
Двете деца пред него си плюха на петите, подгонени от страха и адреналина. Той хукна след тях. Марта тичаше до него.
Тежко изскърцване долетя иззад тях — тигърът беше скочил на водното колело, за да прекоси потока. Вратата на магазина беше отворена — само на трийсетина метра от тях. Шансът им висеше на косъм. Не му оставаше друго, освен да се моли за някакво складово помещение, голям фризер например, където да се барикадират.
Пукот на огнестрелно оръжие ужили страха му.
Чакъл се разхвърча сред белезникави искри на сантиметри от краката му.
Монк се метна настрани и се претърколи в тревата, притиснал Пьотър към гърдите си, за да го предпази. Продължи да се търкаля, докато не се озова зад ръждясалия корпус на единия от изоставените камиони.
Изстрелът беше дошъл от долната част на улицата.
Явно някой от руските войници ги беше последвал дотук.
Монк се обърна и видя Константин и Кишка да препускат като подплашени еленчета по дъсчения тротоар. След миг хлътнаха през вратата на магазина, Марта ги последва със скок. Нов изстрел и един от прозорците на сградата се пръсна. Но тримата вече бяха на сигурно място в магазина.
Монк се сви превит зад камиона. Нямаше как да стигне до тях, без да се открие за стрелеца.
Погледна нагоре по пътя.
От тигъра нямаше и следа. Тревата не помръдваше, не се чуваше и хрущене на чакъл под тежки лапи. Неочакваният изстрел явно беше стреснал котката колкото и тях. И сега тя чакаше и дебнеше някъде там.
Монк клечеше зад камиона, хванат в капан между стрелеца и тигъра. И това не беше единствената опасност. Друга заплаха също ги дебнеше. Езерото Карачей искреше на слънцето от долната страна на градчето и излъчваше отрова. Дори да стоиш тук беше равносилно на сигурна смърт.
Под непрестанния вой на алармата Юри стоеше до леглото на Саша и я прикриваше с тялото си от Макбрайд. Свръхчувствителното към силен шум и крясъци дете се беше сгушило в завивките и притискаше с длани ушите си. От другата страна на леглото Кат Брайънт се опитваше да успокои Саша, като я галеше по главицата. Зад нея стояха патологът Малкълм Дженингс и един от охраната.
Юри не изпускаше от поглед Макбрайд. Той беше само на няколко стъпки от него, приклекнал в ъгъла с гръб към стената, увил около ръката си русата плитка на заложницата си, д-р Лиза Камингс. Маскираният му като мобилен телефон пистолет беше опрян в гърлото й.
Ситуацията беше патова.
А Мейпълторп вече си пробиваше път насам със своите командоси. Кръвта на Юри възвираше от гняв при мисълта, че гадното копеле ще сложи мръсните си ръце върху Саша. Това не биваше да става.
Пристъпи към металната масичка за инструменти и взе спринцовка измежду флакончетата с медикаменти, с които бяха лекували Саша.
— Юри! — предупреди го остро Макбрайд.
Той отговори на руски. Знаеше, че Макбрайд го разбира.
— Няма да ви позволя да вземете Саша — каза той и заби иглата на спринцовката в торбичката на интравенозната й система.
Докато натискаше буталото, видя как Макбрайд насочва пистолета си към него. Спринцовката беше пълна с физиологичен разтвор — напълно безвреден за детето, но явно успешен като уловка. Юри се завъртя на пета и се метна право към ъгъла. В същия миг Лиза стовари токчето си върху крака на Макбрайд и заби глава в лицето му.
Пистолетът гръмна оглушително в тясното затворено пространство.
Улучен в рамото, Юри залитна, но болка почти не усети. Налетя върху Макбрайд, като изблъска Лиза встрани. После замахна към гърлото му и заби там другата спринцовка, която беше взел скришом от масичката. Заби я право в югуларната вена. Спринцовката съдържаше неразреден концентрат от медикаментозния коктейл на Саша. В този си вид той представляваше токсична смес от химиотерапевтици, епинефрин и стероиди.
Докато се боричкаха вкопчени, Макбрайд изпразни пълнителя на пистолета си в стомаха на Юри. Заглушените от тялото му изстрели прозвучаха като силно ръкопляскане, а усещането беше все едно някой го удря с юмруци в стомаха. Въпреки всичко Юри натисна докрай буталото на спринцовката и отровният коктейл пое право към сърцето на другия мъж.
Макбрайд изкрещя.
Юри се свлече на пода, като повлече и него. Знаеше какво чувства Макбрайд в момента — течен огън във вените си, непоносимо налягане в черепа, агонизиращо сърцебиене. Някой издърпа Юри и го претърколи на пода. Той зърна в движение Кат, която се беше проснала върху Саша, защитавайки я от стрелбата, обърнала главицата й настрани, за да не гледа.
До него Макбрайд се гърчеше в конвулсии, от устата му хвърчеше слюнка, обагрена в червено от прехапания език. Тялото щеше да оживее, но не и мозъкът. Лекарствата щяха да прогорят мозъка му и да превърнат Макбрайд в празна черупка.
Лиза се наведе над Юри.
— Помогнете ми!
Появиха се още ръце, нещо притискаше стомаха му. По пода потече кръв. Кат дотича и прихвана главата му. Той се закашля. Още кръв. Протегна ръка към жената, защото знаеше, че тя ще помогне.
— Саша… — прошепна той.
— Ще я защитим — каза Кат.
Юри поклати глава. Това вече го знаеше, не се съмняваше в сърцето й.
— Има още… още ребъонки.
Беше му трудно да се фокусира — както съзнанието, така и погледа си. Светът потъмня, а болката се претопи в студ.
Опита се да проговори, да й каже къде.
— Челя… инс… — Ръката му се плъзна по пода и изписа с пръст две цифри в собствената му кръв — 88, ръката й стисна силно неговата.
— Дръж се, Юри.
Би искал заради Саша, заради всички.
