Мракът се сгъстяваше; гласовете заглъхваха като от края на дълъг тунел. С последния си дъх той й направи единствения подарък, с който разполагаше.
Надежда.
Стисна ръката на Кат и се напрегна да изрече последните си думи:
— Той е жив…
Зашеметена, Кат седеше с главата на Юри в скута си. Добре ли го беше чула? Сведе поглед към отворените му очи, вече безжизнени и помътнели. Последните му мигове бяха трескави, сякаш руснакът се стремеше към покаяние в самия край на живота си, дотам, че несъзнателно беше смесил двата езика. Кат беше учила руски, докато служеше във военноморското разузнаване, и смяташе, че е разбрала част от казаното.
Още ребъонки.
Още деца.
Като Саша.
Погледна към момичето в леглото. Малкълм стоеше на пост отстрани.
Юри беше казал още нещо след това, опитал се бе да напише нещо, но Кат не откри никакъв смисъл в думите, нито в драскулките. Не беше така с последното му изречение обаче.
Обърна се към Лиза.
Приятелката й беше коленичила в локвата кръв.
— Той ми спаси живота — измърмори тя и сложи ръка върху гърдите на Юри. Погълната от собственото си вълнение, Лиза едва ли беше чула последните думи на руснака.
От другата страна на русата лекарка лежеше Макбрайд. Конвулсиите му бяха престанали, очите му бяха отворени, погледът — неподвижен, безжизнен и помътнял като на мъртвеца в краката й, само дето неговите гърди се повдигаха и спадаха.
Кат седеше, неспособна да се изправи и да отдели погледа си от Саша и купчинката рисунки.
Последните думи на Юри кънтяха в главата й.
„Той е жив“.
Пръстите му бяха стиснали силно ръката й.
Сякаш посланието беше предназначено само и единствено за нея.
Знаеше кого е имал предвид, само че това беше невъзможно, нали?
Въпреки това последните му думи отприщиха нещо в сърцето й, подкладоха огън, който така и не беше изгаснал напълно. Дишането й се учести и с всеки дъх огънят набираше сила, прогонваше съмненията, хвърляше светлина в тъмните кътчета на сърцето й. В някакъв смисъл я беше страх да се освободи окончателно от тъмнината — сенките й носеха чувство за сигурност. Но тези нови пламъци, тях тя нямаше да угаси, за нищо на света.
И новият огън я изправи на крака.
Тя грабна пистолета, който пазачът беше оставил на пода по заповед на Макбрайд и заговори бързо, обръщайки се към всички в стаята:
— Тук не е безопасно. Трябва да потърсим изход… или поне място, където да се барикадираме.
Докато Лиза сваляше системата на момичето, погледът на Кат падна върху книжката за оцветяване, която още лежеше отворена на нощното шкафче. Отворена на рисунката със зелен молив — мъжът на сала.
Макар да беше невъзможно, Кат знаеше, че е истина.
Монк.
„Той е жив“.
Американецът трябваше да е мъртъв.
Борсаков прокле наум пропуска си. Лежеше по корем в сенките на една миньорска барака с пушката пред себе си и буза опряна в приклада.
Бегълците го бяха изненадали с внезапната си маневра — вместо да избягат, бяха хукнали право към него. Наложило се бе да смени позицията си. На всичкото отгоре подозираше, че мерникът на пушката се е изместил от премеждията в блатото. Би трябвало да стреля пробно и да калибрира мерника, но не го беше направил, защото изстрелите щяха да предупредят бегълците за присъствието му.
Е, все пак ги беше сгащил в ъгъла, образно казано.
Шимпанзето и две от децата се бяха скрили в тухлената сграда. Американецът и момчето бяха зад камиона. Борсаков запълзя назад през тревата. Трябваше само да пресече улицата и американецът щеше да му легне отново на мушката.
И този път нямаше да пропусне.
Тръгна приведен през пътя, придържайки се към сенките, където това беше възможно. Стигна другия тротоар и клекна зад катурнат варел. Надзърна предпазливо с готово за стрелба оръжие.
Вече имаше пряка видимост към камиона.
Само че пръстите му се стегнаха около пушката в пристъп на гняв и объркване.
Зад камиона нямаше никой.
Американецът и момчето бяха изчезнали.
Пьотър се беше свил на топка под седалката в кабината на камиона. Монк го бе вдигнал и промушил през отворения наполовина прозорец, а после беше изчезнал между сградите зад камиона. Преди да тръгне, беше дал знак на детето да се свие под седалката и да не се показва. Скривалището му се оказа пълно с изсъхнали листа и буболечки. Пьотър обви с ръце коленете си.
Някъде в тъмните кътчета на мозъка му, където го беше страх да поглежда, се криеха спомени за друго подобно изпитание — спомени как е сврян натясно преследван, затаил дъх. В друг живот. Не неговия. Тогава наоколо е имало камък, а не ръждив метал.
Прескачайки между тогава и сега, той усети трънчета светлина да се появяват в мрака. Звезди в нощно небе. Взреше ли се по-дълго, светликът им се засилваше и те започваха да падат към него. Само дето нощното небе винаги го беше плашило. Затова се отдръпна и се върна към настоящето.
И изведнъж изпита силен глад. Но също като спомена отпреди малко, и този глад не беше негов. Нейде наблизо биеше голямо сърце и поглъщаше тъничкия пулс на Пьотър. Странни миризми изпълниха сетивата му — влажна трева, пипалцата на гореща кръв във въздуха, усещането за ръбат чакъл под краката. Тежко дишане, с обем многократно по-голям от неговите малки гърди. Миризмата на лова запали огън във вените му.
А после се появи още един мирис.
Нов.
Имаше още един ловец в околността.
Само че този мирис беше нещо повече от сърбеж в ноздрите.
С него дойде спомен за непоносима агония.
И гладът се смеси с ярост, от която космите настръхваха.
Пьотър се сви още повече, а голямото сърце тръгна напред, към него.
Монк тичаше зад къщите покрай пътя към долната част на улицата. Гърбът и гърдите му горяха, издрани до кръв от промушването между двете почти долепени дървени бараки. Беше оставил Пьотър в камиона, където тигърът не можеше да го достигне… това, уви, не важеше за стрелеца. Първата му задача беше да отдалечи стрелеца от децата, да го подмами в гонитба между сградите в долната част на улицата.
Собственото му оцеляване и елиминирането на войника щяха да почакат.
Монк тичаше приведен. Придържаше се близо до сградите и избягваше купчините сухи листа и строителен чакъл. Скоро стигна до първия остър завой, където пътят се спускаше рязко надолу. Заобиколи последната сграда и излезе на главната улица. Беше ли се отдалечил достатъчно?
