Затаил дъх, той надникна зад ъгъла и огледа улицата. Ето ги тухлената сграда на магазина, ръждясалият камион и обраслият с бурени и висока трева път. Нищо не помръдваше. Откъм планината подухваше лек вятър и разклащаше тревата.
Но от стрелеца нямаше и следа.
Трябваше да е някъде там, навярно се промъкваше към децата. Ситуация със заложник беше абсолютно неприемлива, а точно до това щеше да се стигне, ако стрелецът успееше да грабне някое от хлапетата. Монк приклекна, готов да скочи. Трябваше да пресече на бегом улицата и да се скрие между сградите от по-ниската страна. Хрущенето на чакъла щеше да се чуе надалеч.
Но трябваше да е убедителен, ако искаше да подмами войника.
Монк си пое дълбоко дъх, изскочи от прикритието на бараката и хукна по чакъла.
— Тичайте! — изкрещя той и махна енергично на въображаемите деца. — Не спирайте!
Нека стрелецът си мисли, че всички деца са със…
… тряс…
Огън прониза бедрото му. Левият му крак се под гъна.
Той падна тежко, протегнал ръце да омекоти удара. Чакълът раздра кожата на дланта му и чуканчето на другата ръка. Остави инерцията да го търкулне надолу по улицата. Втори изстрел просвири остро през тревата над него.
Монк се прилепи към земята, надигнал глава, колкото да вижда през тревата. И видя как войникът се надига. Беше се крил нагоре по улицата, на половината път до тухлената сграда. И сега идваше право към Монк с готова за стрелба пушка.
Явно се беше досетил за плана му да заобиколи зад сградите и го беше чакал в засада.
Но войникът не беше единственият ловец тук.
Петдесетина метра нагоре по улицата тревата се раздели и V — образната диря се спусна към стрелеца като торпедо през вода.
Борсаков не даде външен израз на задоволството си, но тъмното чувство пееше в гърдите му. Беше свалил американеца, оставил го бе неподвижен и беззащитен. И сега щеше да сложи край на гонитбата, да отмъсти за другарите си на лодката. Нещо повече — американецът щеше да страда, о, да. Един куршум в коляното, а може и в рамото да го простреля, преди да го довърши.
Само че някъде зад него изхрущя чакъл, чакъл, който не той беше разместил. Тревата зашумя като от повей на силен вятър.
Но не беше вятър.
Разбра го веднага.
Завъртя се мълниеносно. Започна да стреля, преди да е завършил движението. Задържа спусъка — карабината се тресеше в ръцете му, описвайки широк откос автоматичен огън. Яростен котешки врясък се чу през пукота на куршумите. Захар изригна като снаряд от тревите и скочи право към него — широко разтворени крака, оголени черни нокти, раззината паст, пълна с извити жълти зъби.
Борсаков стреляше ли, стреляше. Кръв изригна на струи от раираната козина… но човекът знаеше, че няма начин да спре чудовището.
Тласкаха го ярост и болка, отмъщение и глад, жажда и настървение.
В лицето на този ужас от гърлото на Борсаков се изтръгна писък, гърлен и див, първичен крясък на смъртен страх.
А после тигърът го събори на земята.
Монк се понадигна. Тигърът разкъсваше тялото на войника пред очите му. Беше същото като вчера, когато мечката разкъса едрите вълци. Чу се влажен пукот на скършена кост и писъците на мъжа пресекнаха. Тигърът беше захапал гърлото и разтърсваше трупа на войника като парцалена кукла, само дето от парцалените кукли не хвърчаха пръски кръв.
Решил, че е видял достатъчно, и въпреки изгарящата болка в левия крак, Монк скочи право към тигъра.
Оръжието на войника бе изхвърчало настрани при сблъсъка с четиристотинкилограмовия звяр и сега лежеше на половината разстояние между Монк и тигъра. Пушката беше единственият им шанс да оцелеят.
Ниско ръмжене смрази кръвта му.
Захар го гледаше. И в черните му очи Монк прочете, че тигърът го е познал, познал е него — убиеца на брат му. Тигърът приклекна върху смазания труп на руснака, мускулите играеха, козината му беше настръхнала във всички посоки. Кръв се стичаше по гърдите и хълбоците на животното, загрозявайки пъстрите райета. Отдавна трябваше да е умряло от раните си, но бездънната ярост явно вършеше чудеса.
Монк се плъзна по колене, протегна се и грабна оръжието. Заплете се в каишката, докато се мъчеше да го насочи и едновременно да открие спусъка с една ръка.
Нямаше да успее навреме.
Задните крака на Захар се присвиха за скок…
… когато друг котешки врясък отекна надолу по улицата. Не беше силен, но звънна отчетливо с перфектна смесица от ярост и скръб. Същия писък Монк беше чул само преди няколко часа.
Предсмъртният вик на Аркадий, другия тигър.
Захар също го позна и скочи високо, обръщайки се във въздуха, приземи се приклекнал и с високо вдигната опашка. Огромната котка изсъска, не толкова от гняв, колкото от объркване.
Монк вдигна пушката и се прицели в металната пластина отзад на главата. После свали мерника си една идея по-надолу.
Само на крачки от него, Захар извиси глас в пронизителен вой на болка и скръб, сякаш да призове изгубения си брат.
Монк затаи дъх и натисна спусъка.
Откатът на карабината едва не му счупи челюстта.
Тигърът подскочи, после се срина в тревата.
Монк се отпусна на хълбок, като се подпираше на чукана си, и преметна тромаво пушката през рамо. Знаеше, че се е прицелил добре — изстрел на милосърдие в основата на черепа, който да прекрати мъките на животното. Провери собствената си рана. Куршумът беше разкъсал бедрото му, но бе излязъл чисто от другата страна.
Раната нямаше да го убие.
Пое си няколко пъти дълбоко въздух и се насили да стане.
На улицата долу се появиха Константин и Кишка. Монк знаеше, че дължи живота си на малкото момиче и удивителното му умение да имитира звуци. Чула веднъж вика на Аркадий, сега Кишка го беше повторила, усилвайки го през огънатото като рупор парче ламарина, което Константин тъкмо захвърляше в тревата отстрани.
Марта изскочи от магазина и хукна към камиона.
Щяха да вземат Пьотър и да продължат нататък. Накуцвайки, Монк плъзна поглед по миньорския комплекс над градчето. Чакаше ги трудно изкачване, но преди това той имаше да свърши още нещо. Приближи се до Захар и сложи ръка на окървавения му хълбок. Надяваше се сега тигърът да открие спокойствието, което не беше познавал в живота си тук.
— Хайде, приятел… иди да намериш брат си.
Пейнтър тичаше по празния коридор към стълбите. Дрънчаха аларми, виеше и сирената на протокол Алфа. Евакуацията на комплекса беше към края си. Изходите водеха към един подземен паркинг в съседство. Пейнтър не се и съмняваше, че Мейпълторп е заложил свои хора на изходите, за да е сигурен, че детето няма да бъде изведено оттам. Но поне основният персонал щеше да се измъкне от подземния бетонен
