заотстъпва заднешком към тунела.
— Не мисля — каза съвсем спокойно.
Шестима войници се втурнаха от прохода в залата, следвани от висока жена с пистолет в ръка.
Уолас й хвърли поглед през рамо и добави:
— Крайно време беше да се появиш, девойко.
32.
Криста оцени по достойнство смаяните им физиономии. Особено изражението на азиатката. Дори през кръвта яростта й блестеше към Криста като пламък. Гневът й само я стопли още повече. Този момент почти оправдаваше всички трудности, през които се бе наложило да мине, за да стигне дотук.
Почти.
— Не си предполагала, че си единствената ми връзка тук, нали? — спокойно попита Криста. — Какво е доверието без мъничко допълнителна застраховка?
Уолас застана до нея с карабина в ръце.
Криста го побутна с лакът.
— С Уолас бяхме чудесен екип от самото начало. Още откакто откри онази патогенна гъба. Професорът също бе така добър да ни предупреди за предателството на отец Джовани. Свещеникът трябваше да внимава повече пред кого се изповядва.
От гърдите й се изтръгна кратък смях, неволен, породен от смесицата въодушевление и огромно облекчение. Потисна го и се ядоса на моментната си слабост. Гневът се настани вместо него и й помогна да се овладее.
Успокои гласа си и погледна Уолас.
— Какво става с ключа? Тук ли е?
Уолас се ухили.
— Да, успяхме да го намерим. В ей онова гърне е.
Грей Пиърс отстъпи крачка назад.
— Имахме уговорка.
Криста нямаше време за подобни глупости и наивност.
— Хатаб, вземи го.
И за да предотврати евентуални неприятности, насочи пистолета към италианката. На Грей не му оставаше друго освен да предаде каменната ваза.
Всъщност Хатаб им остави нещо в замяна. Както му бе заповядала Криста, той постави стоманения куфар на пода и се върна при нея с ключа.
Грей погледна куфара. По изражението му личеше, че вече се досеща за съдържанието му.
— Запалителна бомба с кинетични заряди — обясни Криста. — Нова китайска разработка. Гори много дълго. И развива достатъчно висока температура, за да стопи тухлите на стените. Нищо не оставя след себе си.
Грей пристъпи напред и се примоли:
— Поне вземете Рейчъл със себе си. Имайте поне толкова чест.
Криста поклати глава и усети странното бодване на уважение към този човек. Заедно с мъничко тъга. Разпозна болката в очите му наред с източника, от който извираше тя. Дали някой би направил подобна жертва за нея?
Въздъхна нетърпеливо и му предложи единствената утеха, която можеше.
— Боя се, че от това няма да излезе нищо добро. Не бях напълно откровена. Отровата, която Уолас остави в пощенската кутия за Сейчан, няма противоотрова. Стопроцентово смъртоносна е. Тя сигурно вече усеща действието й. Смъртта тук ще е по-бърза и по-безболезнена.
Извърна поглед от невярващото му изражение. Италианката зарови лице в гърдите на Грей.
— Да вървим — каза Криста на Хатаб. — Погрижи се твоят човек да взриви входа на тунела, преди да се евакуираме.
Беше приключила тук.
Всъщност почти приключила.
Обърна се и насочи пистолета към Уолас. Очите му се разшириха. Криста дръпна спусъка и го простреля в корема. Той не извика, само изпъшка и падна по задник.
Лицето му се изкриви в болезнена маска, докато се подпираше на една ръка.
— Не знаеш какво правиш!
Тя сви рамене и се прицели в главата му.
— Аз съм от Ешелона — ядно изрече той.
Криста замръзна стреснато. Помъчи се да проумее чутото. „Нима е възможно?“ Малцина бяха живите, които изобщо бяха чували това име.
Не свали пистолета. Беше неуверена, но едно знаеше със сигурност. Единственият начин да се изкачиш в йерархията на тази организация бе да има свободни места по върха.
Дръпна спусъка.
Главата на Уолас рязко се отметна назад, после напред. Той рухна на пода.
Криста се обърна и тръгна към тунела. Не очакваше реакции от страна на останалите. Заповедта й бе да убие всички.
„Всички“, припомни си тя.
— Да вървим!
Забърза с хората си нагоре. Хатаб я следваше плътно с каменната ваза под мишница. Слънчевата светлина в края на тунела ги привличаше към себе си. Купчината натрошени камъни край взривената врата беше последното препятствие към свободата.
Искаше да се махне оттук веднага щом излезе на повърхността. Затворът ставаше твърде горещо място. Отвсякъде ехтяха изстрели.
Всички заедно се измъкнаха от мрака. Трябваха й няколко мига да си даде сметка колко се е засилила стрелбата. Осъзна опасността едва когато Хатаб рухна на коляно, а после се строполи настрани.
Половината от лицето му беше изчезнала. Каменната ваза се търкулна от мъртвите му ръце в обляната от слънчевите лъчи градина.
Още от хората й изпопадаха на земята. Криста се метна зад най-близката колона.
Войната беше стигнала до тях.
Гръм и пламъци в небето привлякоха вниманието й. Видя как един от хеликоптерите им експлодира в огнено кълбо, дим и горящи останки. Машината се завъртя и се удари в земята.
Сърцето й заби лудо.
„Какво става?“
И тогава видя в другия край на градината онези, които стреляха, които бяха устроили засада на екипа й. Мъже във френски военни униформи. И нещо повече — позна човека, който ги водеше.
„Невъзможно!“
Онзи проклет индианец.
Пейнтър Кроу.
Сърцето й биеше лудо — не от страх, а от ярост, която пропъждаше всякакъв разум. Бръкна в джоба си и натисна копчето. Земята под краката й се разлюля от експлозията.
Нямаше спасение за хората й.
Криста се възползва от суматохата и дима и се скри в сенките. Не се заблуждаваше. Беше хваната в капан в затвора, екипът й бе смазан, всичко бе изгубено. Оставаше й само една цел. Беше си обещала нещо, преди да напусне Норвегия. И смяташе да изпълни обещанието си.
