Престрелката спря толкова внезапно, колкото беше започнала.
Групата на Пейнтър бе изненадана от внезапната поява на противника, който се измъкна от някаква дупка в земята. Екипът му не бе забелязал скрития в сенките на взривения участък тунел.
Но вече бе паднал и последният неприятел.
Френските войници се пръснаха в градината с готови за стрелба оръжия. Движеха се бързо и решително.
Пейнтър изостана. Пое треперливо дъх и се огледа. Къде бяха Грей и другите?
Монк вървеше към него от покритата алея. Дулото на карабината му още димеше. Изражението му си оставаше мрачно. Безпокоеше се за приятелите си.
Единственото предупреждение бе мярнала се сянка. Някаква жена изскочи от тясната врата вдясно на Пейнтър. Озова се на една крачка разстояние от него и насочи към гърдите му пистолет.
Стреля четири пъти.
Изстрелите изтрещяха като гръмотевици.
Само един куршум одраска рамото на Пейнтър. Точно когато жената стреля, някой го бутна настрани.
Той залитна и се извъртя.
И видя как куршумите се забиват в Джон Крийд. Младокът падна по гръб в градината.
Жената изкрещя и се обърна към Пейнтър, насочи пистолета към лицето му. Той се хвърли към нея. Беше извадил ножа от кубинката си и я прободе дълбоко в корема.
Жената беше добре обучена. Не обърна внимание на болката и опря пистолета под брадичката му. Очите й казваха всичко. Острието не можеше да й попречи да го убие.
— Това май е твое — свирепо каза Пейнтър и натисна копчето на армейския инжекционен нож.
Експлозията на сгъстения газ изпълни корема й, направи на пихтия и замрази за миг вътрешностите й. Шокът и болката я парализираха моментално.
Пейнтър я блъсна с две ръце. Тя полетя назад и рухна по гръб. Устата й се отвори в безмълвен писък — след което тялото й се отпусна. Бе мъртва.
Монк се втурна покрай Пейнтър в градината.
— Крийд!
Пейнтър го последва.
Крийд лежеше по гръб. Кръвта течеше от устата му и правеше мехурчета от трите дупки в гърдите му. Очите му бяха огромни. Знаеше какво предстои.
Монк се отпусна на колене до него. Смъкна якето си, смачка го на топка и притисна раните.
— Дръж се!
Всички знаеха, че нищо не може да се направи. Кръвта образуваше разширяваща се локва върху отъпканата земя. Куршумите явно бяха с кухи върхове, които се пръсваха при удар.
Крийд потърси ръката на Монк и я стисна с все сили. Монк сложи другата си ръка върху нея.
— Джон…
Крийд издиша за последен път. Ръката му се изплъзна. Монк се опита да я хване отново, сякаш това можеше да помогне, но очите на младока вече бяха безжизнено изцъклени.
— Не — простена Монк.
Пейнтър се наведе, за да се опита да го успокои, но в същия момент се разнесе нов шум. Идваше от димящата дупка.
От нея изпълзяваха хора, кашляха и се олюляваха.
Един от тях се огледа, след което се запрепъва към градината.
— Грей…
Разполагаха само с няколко секунди.
Грей знаеше, че жената ще задейства запалителния заряд веднага щом излезе навън. Затова когато и последният войник изчезна в тунела, спринтира към келтския кръст и завъртя колелото му. Монасите би трябвало да са направили някакъв механизъм, който отново да скрива гробовете.
Напълно естествено предположение.
Завъртиш ли колелото, завърташ плочите.
Оказа се прав.
Завъртането на колелото обърна гробовете надолу, а спиралите — обратно нагоре.
Докато плочите се въртяха, Грей извика на Ковалски да хвърли бомбата куфар в отвора. Не беше сигурен дали това ще ги предпази достатъчно, но нямаха друг избор. След това всички избягаха до стената и се проснаха по корем на пода.
От експлозията кръглите плочи на пода подскочиха върху пламъците, след което се стовариха долу. Димът беше задушаващ, но тунелът изигра ролята на комин и изсмука по-голямата част.
Оставаше опасността от огнения ад долу.
Пламъците стопяваха камъните под тях. Бронзовата спирала заблестя през димната завеса.
Грей извика на всички да се оттеглят в тунела.
Приклекнал в прохода, той чу изстрелите на повърхността, след което стрелбата внезапно спря.
Не знаеше какво става. Чу още няколко изстрела, след което някой извика. Познаваше този глас. Едва не се разтрепери от облекчение.
„Монк!“
Жегата се усили още повече и Грей поведе останалите нагоре. Навсякъде лежаха трупове. Обкръжиха ги френски войници. Грей се запрепъва към градината.
— Това са наши хора! — извика Пейнтър и тръгна напред.
Грей се мъчеше да проумее какво прави шефът му тук, как би могъл да е на това място. Но обясненията можеха да почакат. Огледа се и забеляза познатия каменен съд със златен похлупак, търкулнал се до един храст.
Канопът.
Втурна се с облекчение към него, падна на колене и го вдигна.
Капакът беше на мястото си.
Пейнтър се приближи.
— Това е ключът на Страшния съд — обясни Грей.
— Пази го. — Пейнтър се обърна към Сейчан. Не изглеждаше изненадан, че я вижда.
Сейчан отвърна на погледа му и поклати глава.
— Трябваше да опитаме — загадъчно и каза той.
— Но все пак беше провал. Предупредих ви от самото начало, че Гилдията никога вече няма да ми се довери напълно. — Сейчан му обърна гръб и загледа единствената жертва, която не бе успяла наистина да се спаси. — А и аз не трябваше да се доверявам на Гилдията.
Рейчъл стоеше вцепенена, вдигнала лице към небето. Всички бяха свободни, само тя оставаше в капан.
Краката й трепереха.
Жегата, стресът — всичко това бе прекалено много за тялото й.
Все така обърната към слънцето, Рейчъл се свлече на земята.
Няколко часа по-късно Грей седеше на пейка в коридора до болничната стая на Рейчъл. Монк и френският интернист бяха вътре. Рейчъл бе сложена на системи и я тъпчеха с коктейл антибиотици. Макар вече да бе извън опасност, се беше разминала на косъм. Наложи се да я евакуират до болницата с хеликоптер.
