— Знаеш ли, още не съм готов да говоря за това. Грей уважи чувствата му. Поседяха още малко, без да кажат нищо. Мълчаливата компания беше достатъчна и за двамата.
След известно време в коридора се чу познато подсвиркване и се появи Ковалски. Незнайно как се бе изхитрил да мине през всичко станало без нито една драскотина, но от съображения за сигурност също бе настанен в болницата.
Докато се клатеше към тях, Грей видя, че държи нещо в ръчището си. Щом ги забеляза, Ковалски забързано го скри зад гърба си. Грей си спомни интереса, който беше проявил партньорът му в Хоксхед.
— Носиш подарък за Рейчъл? — попита Грей, когато гигантът се изравни с пейката.
Ковалски спря стеснително. Стеснително показа плюшеното мече. Беше бяло, пухкаво, облечено в униформа на медицинска сестра. Загледа се в него, после погледна към стаята на Рейчъл. Накрая изгледа Грей кръвнишки, бутна му играчката в ръцете и изръмжа:
— Разбира се.
И тежко се отдалечи. Вече не си подсвиркваше.
— Какво беше това? — попита Монк.
Грей се облегна назад.
— Знаеш ли, още не съм готов да говоря за това.
33.
Всички се срещнаха в офиса на сенатор Горман в Капитолия.
Пейнтър седеше до генерал Меткаф. От другата му страна се бе настанила д-р Лиза Къмингс и бе кръстосала крак върху крак.
Върхът на обувката й леко докосваше крака на Пейнтър. Не беше случайно. Двамата с Лиза бяха разделени дълго време. А след като се беше върнала от отпуската си, тя бе много заета и често предприемаше изтощителни пътувания до Средния запад, за да следи кризата на място. Двамата не пропускаха нито един свободен момент, който можеха да прекарат заедно.
Меткаф докладваше за производството на противогъбичния препарат.
Пейнтър вече се бе запознал с доклада, така че вместо да слуша, гледаше отражението на приятелката си в прозореца зад сенатора. Лиза бе вдигнала косата си на кок и носеше консервативен костюм в тон с настроението на срещата. Пейнтър я гледаше и си представяше как маха шнолата от косата й и й разкопчава блузата.
— Пръскаме всички производствени посеви — продължи Меткаф. — Наред с тях покриваме и зона за безопасност с ширина двадесет и пет километра от всеки обект. Агенцията за защита на околната среда и Националната гвардия са мобилизирани да наблюдават и да вземат проби от околната растителност в радиус на още петдесет километра от насажденията.
— Колкото до положението извън страната, всички засадени култури са изкоренени и напръскани — добави Горман. — Можем само да се надяваме, че сме заличили това нещо навреме.
Лиза вдигна поглед.
— Дори и да не сме, ще бъдем готови. Първоначалните опити върху хора бяха успешни. Почти не се наблюдават странични ефекти. Първите случаи реагираха добре. Това ще е благодат за медиците. Макар да разполагаме с всякакви мощни антибиотици, арсеналът ни от противогъбични средства, особено при систематични инфекции, беше ограничен и високотоксичен. При наличието на този нов препарат…
— При това безплатен — обади се Пейнтър.
Тя кимна и продължи:
— … ще държим болестта под контрол.
Горман се размърда.
— Като стана въпрос за безплатен, отбих се да навестя Ивар Карлсен след посещението на завода за лекарството на „Виатус“.
Пейнтър отново насочи вниманието си към разговора. Карлсен се намираше в норвежки затвор в очакване на процеса. Продължаваше да ръководи бизнеса си от килията. Като частична компенсация той доброволно бе предложил всички ресурси на биотехнологичната инфраструктура на компанията си за производството на препарата. Беше шокиращо колко бързо успяха да започнат масовото му производство.
Лиза се бе опитала да му обясни, че противогъбичният компонент се получава от ген на лишей, който се среща единствено в Африка под Сахара, и че химическата му структура атакува уникален стерол, съществуващ само в мембраните на гъбата, което го прави ефективно и в същото време безопасно за третирането на бозайници и растения средство.
Пейнтър не се задълбочи в повече подробности. Достатъчно му бе да знае, че действа.
— Да бяхте видели затворническата му килия — каза Горман. — Все едно влизаш в апартамент в „Риц“.
— Но май няма да го напусне в близко бъдеще — отбеляза Пейнтър. „Ако изобщо го напусне, като се има предвид възрастта му“.
Меткаф се изправи.
— Ако сме приключили тук, имам още някои ангажименти в щабквартирата на АИОП.
Горман стана и каза:
— Насреща съм с каквото мога да помогна. Длъжник съм ви.
Думите бяха казани на Меткаф, но Пейнтър забеляза, че сенаторът хвърля поглед към него.
След събитията в Норвегия бяха принудени да разкрият съществуването на Сигма. Сенаторът така или иначе щеше да започне да души и само можеше да оплеска нещата. Това също им осигури силен съюзник в Капитолия. Пейнтър вече забелязваше промени в отношението към Сигма у различните тайни служби на Съединените щати. Макар и да не бяха с напълно развързани ръце, Пейнтър имаше повече свобода за осигуряването на организацията.
И знаеше, че това ще им потрябва.
Гилдията щеше да ги вземе на мушка.
Пейнтър и Лиза излязоха заедно с Меткаф — Пейнтър все още чакаше потвърждение от генерала по един изключително деликатен въпрос.
— Сър… — започна той с намерението само да напомни на Меткаф.
— Тя е ваш проблем — неочаквано отговори генералът. — Не мога да отменя заповедта за задържането й. Престъпленията й са обвързани с много страни. Ще трябва да се покрива, а под покриване имам предвид направо да пълзи из каналите. — Меткаф го погледна. — Но все пак мислите ли, че ще ни бъде от полза?
— Да.
— Добре тогава. Но на ваша отговорност.
Пейнтър винаги беше харесвал подобни прояви на ентусиазирана подкрепа. Размениха още няколко думи, след което Меткаф се запъти на поредната си среща. Пейнтър и Лиза излязоха под лъчите, на утринното слънце.
Пейнтър си погледна часовника. Погребението започваше след час. Имаше време колкото да вземе душ и да се преоблече. Въпреки че денят бе свеж, настроението му бе мрачно. Джон Крийд бе загинал, за да спаси живота му. Пейнтър твърде често пращаше хората си на опасни задачи и се беше научил да е до известна степен безчувствен. Това бе единственият начин да запази разсъдъка си и да продължи да взема трудни решения.
Но в случая това не помагаше.
Не и при Крийд.
Лиза пъхна ръка в неговата, дръпна го към себе си и се облегна на него.
— Ще мине.
Знаеше, че е права, но това като че ли само влоши положението. Да мине означаваше да забрави. Не
