всичко, но поне част от случилото се.
А той не искаше никога да забравя саможертвата на Джон.
Нито частица от нея.
Монк бродеше из хълмовете на гробището Арлингтън с Кат. Държаха се за ръце, сгушени в дългите си палта. Беше свеж есенен ден, яките дъбове бяха великолепни с огнените си листа. Погребението бе приключило преди час. Но Монк не беше готов да си тръгне.
Кат не каза нито дума.
Разбираше го.
Всички бяха дошли. Дори Рейчъл бе долетяла от Рим. Щеше да си замине утре сутринта. Не искаше да оставя дълго вуйчо си сам. Вигор беше изписан от болницата само преди два дни, но се възстановяваше добре.
По време на бавната си разходка Монк и Кат бяха направили пълен кръг и се озоваха там, откъдето бяха тръгнали. Гробът на Джон Крийд се намираше върху малко хълмче под един кучешки дрян. Клоните му вече бяха голи и приличаха на скелет на фона на синьото небе, но през пролетта щяха да се покрият с бели цветчета.
Хубаво място.
Монк искаше след погребението да остане малко сам при гроба, но видя, че там все още е коленичил някакъв човек, вкопчил се с две ръце в надгробния камък. Позата издаваше огромната му мъка.
Монк спря.
Коленичилият бе млад мъж, облечен в синя парадна униформа. Монк смътно го помнеше от погребението. Беше седял сковано като всички останали. Явно и той искаше да остане още малко, за да се сбогува. Пръстите на Кат стиснаха неговите. Монк се обърна към нея. Тя поклати глава и го дръпна настрани. Монк я погледна въпросително. Усещаше, че тя знае нещо повече от него.
— Това е партньорът на Джон.
Монк хвърли поглед през рамо и разбра, че няма предвид партньор в работата. Не го знаеше. Внезапно си спомни разговора си с Крийд. Беше го попитал подигравателно защо са го изритали от армията след две мисии в Ирак. Крийд му бе отговорил само с две думи.
„Не питай“.
Тогава Монк си беше помислил, че младокът просто му казва да си гледа работата. А всъщност беше отговорил на въпроса му.
„Не питай, не казвай“.
Кат го поведе настрани, за да оставят непознатия да тъгува сам.
— Все още е на служба — обясни тя.
Монк я последва. Сега разбираше защо младежът беше така скован по време на погребението. Дори и сега дълбочината на мъката му трябваше да си остане лично негова. Единствено насаме можеше наистина да се сбогува с приятеля си.
Кат се облегна на него. Той я прегърна през рамо. И двамата знаеха какво мисли другият. Не искаха никога да се сбогуват по този начин.
Грей стоеше под душа, затворил очи. Чу издайническия хрип от водопроводната тръба. Топлата вода щеше да спре.
Въпреки това не помръдна, предпочете да се наслади и на последната гореща капка. Разкършваше стави и масажираше изметнати сухожилия. Беше се натоварил здравата и сега плащаше цената. След толкова много синини и наранявания трябваше да прояви малко повече предпазливост. Само преди два дни бяха махнали конците от ръката му.
Душът се задави още веднъж и водата бързо стана студена. Грей завъртя крана, взе хавлията и се изсуши в топлата пара.
Краткото попадане под студената вода го върна към бурята на остров Бардси. По-рано през деня бе разговарял по телефона с отец Рай, за да се увери, че Руфъс свиква с битието си на църковно куче. Освен това искаше да провери дали Оуен Брайс е получил парите, които да покрият разходите по ремонта на лодката му, която бяха отмъкнали.
На Бардси животът се връщаше в нормалния си ритъм след поредицата силни бури.
Освен това Грей разпита свещеника за тъмнокожите владетелки и Черните мадони. Добрият отец определено беше ходеща енциклопедия. Грей подозираше, че този месец сметката за телефона му ще е главозамайваща. Въпреки това научи някои интересни неща. Някои учени смятаха, че корените на култа към Черната мадона може би трябва да се търсят в почитането на Изида, богинята-майка на Египет.
Значи отново се появяваше египетска връзка.
Но след експлозията във Франция всички доказателства за това бяха унищожени — стъклените ковчези, телата, дори изгубената книга с пророчества на Малахия.
Всичко си беше отишло.
И може би това беше за хубаво. Най-добре е бъдещето да си остава неизвестно.
Но пророчеството на Малахия за папите завършваше малко неясно. Според вуйчото на Рейчъл Малахия номерирал всички папи в списъка си с изключение на последния — Петър Римлянина, който щял да види края на света. Апокалиптичният папа нямаше номер.
— Това кара някои учени да предполагат, че може би между настоящия и последния папа има неизвестен брой наместници на свети Петър — бе му обяснил Вигор от болничната си стая. — И че светът може би ще продължи да съществува още известно време.
Грей определено се надяваше да е така. Най-сетне сух, той омота кърпата около бедрата си и излезе в спалнята. Оказа се, че не е сам.
— Мислех, че си тръгваш — каза Грей.
Тя лежеше увита в чаршафите. Дългият й крак бе оголен до бедрото. Протегна се като гъвкава лъвица и вдигна ръка над главата си, оголвайки едва-едва едната гърда. Свали ръка и повдигна чаршафа. Тялото й все още оставаше скрито в гънки и сенки, но поканата бе очевидна.
— Пак ли? — попита той.
Повдигната вежда, съпроводена с едва доловима усмивка.
Грей въздъхна, махна кърпата и я метна настрани.
За един мъж работата никога не свършва.
Пейнтър слезе по последните стъпала към най-долното ниво на щабквартирата на Сигма. До полунощ оставаха само няколко минути — доста злокобно време за посещение на морга.
Пратката обаче бе пристигнала само преди час. Работата трябваше да се свърши бързо. След това всички улики щяха да бъдат унищожени, кремирани на място.
Д-р Малкълм Рейнолдс, главният патолог на Сигма, го чакаше на входа.
— Тялото е подготвено.
Пейнтър го последва в съседната стая. Миризмата веднага го удари в носа — на развалено препечено месо. Трупът лежеше на масата, завит с чаршаф. До него имаше ковчег на колела. Д-р Рейнолдс вече беше махнал дипломатическия печат.
Пейнтър трябваше да положи огромни усилия да уреди тялото да бъде тайно изнесено от Франция и доставено тук с фалшиви документи.
