надяна с благодарност.
„Поне един от двама ни мисли…“
Филтрите донякъде убиха вонята. Можеше да диша и пристъпи към най-близкия сандък. Гъбите растяха от клисава, мазна на вид тор.
Крийд си сложи латексови ръкавици и застана до него. Отвори още един пакет.
— Трябва да вземем образец от гъбите. Монк кимна и започна да снима.
Крийд посегна към една гъба, хвана я внимателно за пънчето и дръпна. Тя се отдели, но към нея имаше прикрепено нещо месесто. Крийд потръпна и я изпусна с отвращение. Гъбата падна в мократа тор, която се раздвижи като желатин.
Едва тогава Монк позна почвата, от която растяха гъбите.
Съсирена кръв.
— Ей! — възкликна Крийд. — Това не е ли…
Монк бе видял към какво е прикрепена извадената гъба. Към бъбрек. Вероятно човешки, ако можеше да се съди по големината му.
Тръгна с включена камера покрай дългия сандък. Най-малките гъби бяха най-близо до вратата. Бяха бели като кост. Но по-нататък ставаха все по-големи и придобиваха ален оттенък.
Забеляза две кафяви стъбла да се подават от кръвта. Насочи камерата, за да ги заснеме по-отблизо. Не бяха стъбла. Побиха го студени тръпки, когато осъзна, че снима човешки пръсти.
Пресегна се и хвана единия с изкуствената си ръка. Дръпна го и от кашата се показа цяла длан. Повдигна още и се оказа, че дланта продължава в китка и ръка. От плътта растяха гъби.
Стисна зъби и бавно пусна крайника. Не му беше нужно да гледа повече. Цели тела лежаха погребани в кръв и служеха като тор за гъбите.
Забеляза също тъмнокафявата кожа на ръката — доста странна за снежнобялата Норвегия. Спомни си за опитната ферма в Африка, унищожена в онази кървава нощ.
Дали там не бяха добили нещо повече от царевица?
Откри, че му е трудно да диша. Бързо отиде до края на реда. Гъбите там бяха с дебели пънчета, върху които имаше рипсени шушулки. Изглеждаха месести и влакнести.
Монк докосна една шушулка с протезата си. Тя се спука при първото стискане. Върхът й избълва гъст облак фин прах, който бързо се разнесе.
„Спори!“
Монк отскочи, благодарен, че носи маска. Не искаше да вдиша тези спори.
Сякаш получили сигнал от първата шушулка, другите също започнаха да се пукат. Монк заотстъпва по- далеч от облачето спори и извика:
— Трябва да се махаме оттук! — Думите му бяха приглушени от респиратора.
Крийд тъкмо беше взел образец от гъбата и я слагаше в резервната ръкавица. Погледна неразбиращо Монк, но очите му се разшириха, когато във въздуха се вдигнаха още облачета.
Трябваше по-скоро да излязат.
Изведнъж в тавана се отвориха вентили, вероятно задействани от някакъв биологичен сензор. Бликнаха силни струи пяна, която бързо покри пода и започна да се покачва. Монк изтича под един вентил и едва не беше съборен от силата на струята. Подхлъзна се.
Когато стигна до Крийд, пяната се беше надигнала до кръста им.
— Бягай! — изкрещя Монк и посочи към вратата.
Втурнаха се през първата врата в преддверието. То също бе пълно с пяна чак до тавана. Наложи се да си проправят слепешком път през нея.
Монк пръв стигна до вратата към коридора.
Натисна дръжката и подпря вратата с рамо. Тя не помръдна. Блъсна, после отново, но вече знаеше истината.
Бяха заключени.
Пейнтър се прехвърли през ниската стена. По пода още горяха огньове. Мраморът беше хлъзгав от кръвта. Пейнтър беше извадил пистолета си и се изпързаля право в маскирания стрелец, който се бе втурнал през входа. Нападателят бе насочил цялото си внимание към бара и не успя да види заплахата навреме. Пейнтър стреля в гърдите му от упор.
Нападателят се завъртя като пумпал, кръв плисна във всички посоки.
Един по-малко.
Хората с писъци бягаха навън или се криеха зад мебелите. Пейнтър спринтира право през фоайето.
На входа на бара се появи бодигардът на сенатора. Беше заел поза за стрелба, с изпънати напред ръце, стиснали служебното оръжие. Използваше за прикритие някакво растение в саксия. Не беше достатъчно. Другите двама стрелци вече бяха насочили дулата към входа.
Папратовите листа се разлетяха от автоматичните откоси. Бодигардът падна по гръб. Пейнтър не забави крачка нито за миг. Скочи върху един стол пред бара и полетя право напред. Падна на един от кожените дивани, претърколи се и се изправи.
Разполагаше с части от секундата.
В бара полетяха куршуми. Откосът избродира линия в стената зад тезгяха, пръскаше бутилки и огледала.
Пейнтър обгърна с един поглед помещението.
Сенаторът не се виждаше никакъв.
Бодигардът не би го оставил на открито. Освен входа в помещението имаше само една врата. Към тоалетните в дъното. Пейнтър се втурна натам и блъсна вратата. Покрай ухото му изсвири куршум. Изстрелът беше от тоалетната.
Сенатор Горман стоеше с гръб към редицата умивалници, насочил пистолет към Пейнтър.
Пейнтър вдигна ръце и каза твърдо:
— Сенатор Горман! Аз съм човек на генерал Меткаф!
— Следователят от министерството ли? — Горман свали пистолета и лицето му се отпусна облекчено.
— Трябва да се махаме оттук.
— Ами Самюълс? — Сенаторът погледна към вратата. Явно имаше предвид бодигарда.
— Мъртъв е, сър.
Поведе сенатора към прозореца с цветно стъкло в дъното на тоалетната.
— Има решетка. Проверих.
Пейнтър рязко вдигна прозореца. Украсени железни пръти наистина блокираха пътя. Блъсна ги с длан, решетката поддаде и се завъртя на пантите си. При обиколката си беше махнал завитите болтове.
Никога не е зле да си осигуриш изход.
— Бързо! — заповяда Пейнтър и подложи коляното си, та сенаторът да може да се покатери.
Горман се възползва от помощта и се пъхна през прозореца.
Докато буташе сенатора, Пейнтър чу зад себе си глухо тупване. Бързо се обърна и видя черна стрела, стърчаща от дървената врата на тоалетната.
„Ох, мамка му…“
Изблъска сенатора с всички сили и го последва по петите. В буквалния смисъл — получи италиански ток в лявото око. Но това беше нищо в сравнение с експлозията, която последва.
Пламъци и дим пръснаха отворения прозорец.
Горещата вълна мина над тях.
Пейнтър блъсна сенатора настрани и щом пламъците утихнаха, изтича обратно до прозореца, свали го и затвори желязната решетка.
Нека се чудят как са се измъкнали от заключено помещение.
Объркването можеше да им осигури няколко минути преднина, докато преследвачите претърсват хотела.
