— Имахме малък проблем с едни пчели.
— Пчели ли?
— После ще обясня. В хотела ли ще се срещнем?
— Не. В момента пътувам към вас. Имам компания.
„Компания?“
— Промяна в плана — каза Пейнтър. — В Осло стана доста напечено, така че е време да си обираме крушите и да потърсим по-прохладно местенце.
Все още подгизнал от пяната и душа, Монк усещаше как нощният студ го пронизва до костите. „По- хладно от това?“ Докато пресичаше кампуса, Монк си представи Грей в някаква топла палатка до горяща печка.
„Проклет късметлия!“
16.
Пожарът продължаваше да бушува. Грей стисна юздите на жребеца си. Бяха оседлали понитата веднага. Нямаха никакво време за губене.
След първоначалната огнена буря пламъците бяха намалели до адски зарева навсякъде около тях. Плащ от гъст дим обгърна долината и скри звездите. На едно място танцуваха ослепителни езици — явно огънят бе стигнал до някой стар изсъхнал дънер. Останалата част от гората бе покрита със сняг и засега се съпротивляваше на пламъците.
Но групата съвсем не беше в безопасност.
Трябваше незабавно да се махнат от това място. Всяка секунда бе от значение — дебнеше ги още по- коварна заплаха. Торфените огньове се разрастваха под земята, разпространяваха се по тлеещите канали и по-дълбоките ями. Гората бе тъмна, но криеше под себе си същински огнен ад.
Уолас бе предрекъл, че цялата долина ще бъде погълната от пламъците за по-малко от час. Никакви спасители не можеха да пристигнат навреме. С помощта на сателитния си телефон Грей се бе свързал с Пейнтър, за да му обясни накратко ситуацията и да му предаде координатите им, но дори директорът се бе съгласил, че въздушната помощ не би могла да се мобилизира навреме, за да им помогне.
Бяха оставени сами на себе си.
Докато Грей яхаше коня си, един от тежките камъни на кръга падна — горящият под него торф беше поддал. От тъмната земя изригнаха пламъци. Другите камъни също почнаха да падат и да изчезват в огнени ями.
Това не беше естествен пожар на торфище.
Някой бе подпалил местността явно с намерението да унищожи археологическия обект — и всички на него.
Рейчъл поведе понито си до Грей, стискаше здраво юздите. Кобилата й въртеше очи и беше на ръба на паниката. Самата Рейчъл изглеждаше не по-малко уплашена.
Всички знаеха каква опасност ги грози.
Когато избухна пожарът, едно от понитата се бе освободило от коневръза и напълно обезумяло, мятайки глава, бе побягнало право към гората. Секунди по-късно се чу трясък. Избухнаха нови пламъци, последвани от ужасен писък.
Грей погледна към падналия камък, който бавно потъваше в огненото тресавище, сякаш за да им напомни за опасността под краката им. Една погрешна стъпка и всички можеха да споделят съдбата на паникьосаното пони.
Сейчан — тя бе останала без кон — изтича до Грей. Той се наведе, хвана я за ръката и я издърпа на седлото зад себе си.
— Да вървим! — Посочи най-тъмната част от гората, където за момента не се виждаха пламъци. Трябваше да излязат от огнения пръстен и да стигнат до хълмовете.
Грей поведе. Уолас яздеше до него. Пред тях подтичваше териерът Руфъс.
— Той ще намери безопасен път — каза професорът. Лицето му бе с цвят на пепел. — Торфът гори там, където е най-узрял. Носът на Руфъс е способен да открие онова, което ние не можем да видим.
Грей се надяваше да е прав, но пък цялата долина миришеше на горящ торф. Малко вероятно бе носът на кучето да различава дима от подземните огньове. Но каква друга възможност имаха?
Кучето обаче май все пак усещаше нещо, защото ги водеше на зигзаг между дърветата, като често спираше и завиваше в неочаквани посоки.
Яздеха в бавен тръс, балансирайки между скоростта и предпазливостта. Кучето тичаше по снега после прескочи един заледен поток. Изглеждаше невъзможно в такава студена нощ, когато земята бе покрита с лед и сняг, под краката им да бушува огнен пъкъл.
Но опасността напомни за себе си, когато един подплашен от пожара елен пресече пътя им. Носеше се уверено между дърветата, след което полетя право в едно затрупано със сняг дере. Земята под него хлътна. Задните му крака пропаднаха в огнена яма, вдигна се вихрушка от пламъци и горяща пепел. Шията на елена се изпъна в безмълвна агония, след това тялото му се отпусна безжизнено и изчезна от поглед. Вдигнаха се кълба черен дим. Горещата вълна от ямата прогони нощния мраз.
Отрезвяващ урок.
— Христе на шиш — промълви Ковалски.
Ръцете на Сейчан се стегнаха около кръста на Грей.
Продължиха през обгърнатата от дим гора. Тук-там избухваха нови пламъци — разпространяващият се пъкъл превръщаше мъртвите дървета в гигантски факли. Наложи им се да заобиколят отдалеч едно такова дърво. Беше стар дъб, съвсем сух, ударен от мълния. Пламъците танцуваха по белите му клони и предупреждаваха за опасността, спотайваща се под корените му.
Дори Руфъс започна да забавя темпо. Често спираше, въртеше глава, душеше и скимтеше. Явно увереността го напускаше. Но въпреки това продължаваше да води, а понякога се връщаше обратно, като се шмугваше между краката на плашливите коне.
Но накрая и той спря. Това стана на едно пресъхнало корито на поток — плитко дере, което се виеше напред. Нищо не вещаеше опасност, но кучето неспокойно се въртеше до брега от тяхната страна. Направи плах опит да слезе в коритото, но размисли и се отказа. Нещо го беше уплашило. Върна се при понитата. Тихото му скимтене се засили и в него ясно се долавяше страх.
Грей се загледа в гората. Навсякъде около тях пожарът беше започнал да излиза на повърхността и да доказва истинското си лице. Недалеч рухна голям бор и повлече със себе си по-малките дървета, за да бъдат погълнати от бушуващите пламъци. Същата участ застигаше все повече и повече дървета. Вече цели участъци от гората потъваха в горящото блато и падаха или когато корените им изгаряха, или когато самата земя се превръщаше в пламтяща пепел.
Трябваше да продължат. Колкото повече се бавеха, толкова по-лошо ставаше положението им. Трябваше да стигнат до хълмовете.
— Хайде, дърто псе — меко сгълча Уолас териера. — Можеш да го направиш, Руфъс. Хайде, момче. Води.
Кучето впери поглед в господаря си, после погледна надолу към коритото. Накрая седна. Продължаваше да трепери, но решението му бе твърдо. Нямаше безопасен път напред.
Грей скочи на земята и подаде юздите на Сейчан.
— Стойте тук.
— Какво правиш? — попита Рейчъл.
Грей отиде до един покрит с мъх камък на пътеката. Клекна, разклати го и го затъркаля към ръба на заснеженото корито. Вдигна го, залюля ръце и го метна в ниска дъга. Камъкът падна в средата на коритото — и потъна в огненото блато под него. Пламъците лумнаха нагоре. Снегът по ръбовете на дупката се разтопи, завря и засъска, вдигна се пара.
Дупката незабавно се разшири, огнени пипала плъзнаха във всички посоки. По дължината на коритото
