— Ковалски, задръж ги! Всички други, след мен!
Втурна се към компаса.
— Застанете около него! — нареди им и сграбчи голямото месингово N.
Уолас, Рейчъл и Сейчан хванаха другите основни посоки.
— Трябва да го завъртим! Също като в гробницата на острова. Да се завърти като спирала!
Запъна крака в земята, подпря с рамо и забута. Останалите направиха същото. Нищо не се получи. Компасът не помръдваше. Нима грешеше? Или въртяха в неправилната посока?
Внезапно компасът се завъртя около дебелата си метална ос.
Откъм Ковалски проехтяха изстрели.
Отгоре отвърнаха на огъня. Целеха се в стрелеца. Куршумите се забиха в колоната, зад която беше заел позиция гигантът. Наложи му се да се скрие.
Хеликоптерът отново се люшна към двора. Ревът на перките над тях ги оглушаваше.
— Не спирайте! — извика Грей.
Механизмът бе древен. Въртенето на компаса бе като сондиране в пясък — със стъргане, мъчително и трудно.
Хеликоптерът зае позиция над тях.
От всички страни се спуснаха въжета.
— Не стреляйте! — изкрещя Криста, когато един от хората й се прицели в четиримата долу. — Трябват ми живи.
„Поне засега“.
Жаждата за кръв на войниците се беше засилила. Един от другарите им беше улучен в лицето и лежеше мъртъв на пода. Който и да стреляше по тях, определено знаеше как да използва оръжието си, трябваше да му се признае.
Тя посочи към отсрещната страна на градината, където се бе установил снайперистът, и тупна по рамото един от стрелците с гранатомет.
— Виж му сметката.
Кучият син нямаше къде да се скрие. Особено от термобарична граната.
Ковалски спринтира.
От внезапното прекратяване на огъня разбра, че на главата му всеки момент ще се стовари нещо много по-лошо. Поне старата дама и пазачът се бяха омели, когато започна стрелбата. Не искаха да имат нищо общо с тази битка.
Типични французи…
Единственото предупреждение, което получи, бе острият писък, който заглуши всичко останало. Хвърли поглед назад — и не видя дупката.
В един миг под краката му имаше камъни, в следващия — само въздух.
Полетя с главата напред по тесните стъпала.
Зад петите му избухна огнена експлозия. Ударната вълна го срита в задника и го катапултира надолу по някакво стълбище.
Падна зашеметен в началото на тъмен тунел.
Оглушен, с кървящ нос и димящ задник, Ковалски осъзна две неща. Първото, че стъпалата допреди миг не ги беше имало. А второто, по-лошото, бе, че знаеше къде се намира.
Макар че ушите му пищяха от взрива, Грей чу някой да реве името му, последвано от върволица пиперливи псувни, и викна:
— Бягайте!
Сграбчи Рейчъл, Сейчан дръпна Уолас и четиримата избягаха изпод хеликоптера, като се провряха между гърчещите се въжета. Ударната вълна от гранатата бе вдигнала огнена стена и дори хеликоптерът се олюля несигурно, което им даде време точно колкото да спринтират към покритата пътека.
Голяма част от която в момента представляваше черна опушена развалина.
Преди секунди Грей бе видял Ковалски да се омита с пълна скорост от зоната на взрива. После здравенякът изведнъж бе изчезнал от погледа му, сякаш бе паднал в кладенец — не, по-скоро в гроб.
— Домъквайте си задниците насам!
Само едно нещо можеше да накара Ковалски да ги вика толкова уплашено.
Затичаха към гласа и видяха, че в пода се е отворило тясно стълбище. Значи Грей се беше оказал прав. Завъртането на компаса бе отключило тайния проход.
— По-бързо!
Зад тях хеликоптерът се беше стабилизирал и по въжетата се спускаха мъже в бойна екипировка.
Първото тупкане на подметки в земята се чу точно когато стигнаха стълбището.
— Надолу, надолу!
Хвърлиха през отвора. Грей остана последен. С крайчеца на окото си видя един от войниците да насочва карабината си. Приклекна. Куршумите изсвистяха над главата му и отскочиха от стената. Рикошетите жилеха като пчели. Един го улучи в главата и му се стори, че му пукна черепа.
Можеше да е и по-зле.
„Гумени куршуми“, осъзна той, докато бързаше надолу. Някой искаше да ги залови живи, не да ги убива.
Почти се изтъркаля в прохода.
— Тук има лост! — извика Ковалски. — Да го дръпна ли?
— Да! — изкрещяха всички в един глас.
Грей чу скърцане на метал. Стълбите зад тях започнаха да се издигат. Стъпалата всъщност бяха каменни плочи, подредени така, че да образуват стълбище. И сега всяка от тях се вдигна на мястото си и отворът над главите им се затвори.
Обгърна ги пълен мрак.
Чу се щракане на запалка и малко несигурно пламъче освети лицето на Сейчан.
— Сега какво? — попита убийцата.
Грей знаеше, че имат само една възможност. Животът на Рейчъл — на всички тях — зависеше от нея.
— Трябва да намерим ключа.
30.
Криста тръгна дебнешком през градината. Денят се бе превърнал в здрач от вдигналия се дим, разнасян от време на време от минаващия хеликоптер.
Из затвора горяха стотици огньове. Сирените продължаваха да надават вой и към него се добавяха изстрели и писъци. Охраната едва смогваше да се справи с полуделите затворници, пожарите и пълния хаос. За момента нямаше да се занимават с руините. Но за да е сигурна, че никой няма да им досажда, Криста заповяда вторият екип да установи защитен периметър и да завземе всички подстъпи към района. Двата хеликоптера осигуряваха допълнителна огнева поддръжка от небето.
Една особено силна експлозия я накара да погледне на запад. В небето се издигна нов димен стълб. Предположи, че е експлодирал някой резервоар на малката вертолетна площадка — тя бе сред първите им цели.
Криста искаше да изолира затвора колкото се може по-пълно и за колкото се може по-дълго. Преди
