— А ако не направим нищо, пак сме обречени.
Ковалски също имаше мнение. Измърмори го тихо, но акустиката в залата си я биваше.
— Чуя ли още някой да казва „обречен“, се разкарвам.
Криста стоеше до Хатаб, докато специалистът по взривове на екипа пълнеше последната дупка с пластичен експлозив. Пръстите му оформяха заряда с умението на скулптор. След като остана доволен от резултата, той заби в него безжично задействащ се детонатор и махна на всички да се отдалечат.
Върнаха се в градината.
Никой не искаше да остава на покритата алея. Специалистът ги бе предупредил, че има вероятност взривът да я срути и да погребе тайния вход.
— Готови? — попита Хатаб.
Криста махна нетърпеливо с ръка.
Хатаб кимна. Специалистът вдигна предавателя и натисна копчето.
Взривът накара Рейчъл да приклекне — не от сътресението, а от страх. И без това беше напрегната, а експлозията я свари съвсем неподготвена. Метрите скала заглушиха гърмежа, но въпреки това той прозвуча като изстрел.
— Опитват се да си пробият път — каза Сейчан, взираше се назад към тунела.
— Имам грижата! — извика Ковалски и хукна по тунела с карабината си. Но беше сам срещу цяла армия.
Клекналата Рейчъл се отпусна и седна на пода. Треската й се влошаваше. Побиваха я ледени тръпки.
Главата й пулсираше, сякаш мозъкът й се раздуваше и свиваше с всеки удар на сърцето. Вече не можеше да не обръща внимание и на гаденето.
Грей впери поглед в нея. Тя му махна да продължи да изучава кръста. През последните десет минути Грей го бе разглеждал, без да го докосва. Обиколи го безброй пъти. Понякога се навеждаше напред, друг път отстъпваше няколко крачки и го съзерцаваше от разстояние.
Бяха забелязали някои особености. Хоризонталното рамо беше кухо. А от задната страна на кръста имаше дълга връв, прикрепена към центъра му. Беше от сухожилия, сплетени в дебела корда, в края на която имаше триъгълно парче бронз.
Никой не знаеше какво представлява тя — и никой не смееше да я докосне.
Тропотът на кубинки оповести завръщането на Ковалски.
— Не успяха — извика той с облекчение. — Все още сме на сигурно.
— Ще продължат да опитват — предупреди ги Сейчан.
Рейчъл погледна Грей. Времето им изтичаше. Грей беше спрял. Отпусна се бавно на пода, сякаш се предаваше.
Но тя го познаваше добре.
Поне така се надяваше.
Криста приближи телефона до ухото си. Не искаше да отговаря на повикването, но нямаше избор. С другата си ръка запуши другото си ухо. Сирените продължаваха да вият. Стрелбата откъм затвора също се беше усилила. Сякаш бушуваше истинска война. Криста знаеше, че сражението всеки момент може да се пренесе и в този изолиран оазис.
— Знаем къде са! — извика тя в телефона, като се мъчеше да скрие отчаянието в гласа си. — Най-много след десет минути ще си пробием път до прохода.
Хвърли поглед към покритата алея. Хатаб следеше работата на специалиста по взривовете. Алжирецът забеляза, че го гледа, и вдигна и десетте си пръста, потвърждавайки предположението й.
Това бе вторият им опит. Бяха направили кратер в настилката и бяха разкрили варовиковите плочи отдолу. Криста знаеше колко малко остава и ругаеше наум предпазливостта на специалиста.
По почернелите стени и колони обаче ясно се виждаше, че трябва да внимават. Ако срутеха покрива над тайния вход, никога нямаше да се доберат до подземието.
Мъжът от другата страна най-накрая заговори. Гласът му бе съвсем спокоен.
— Значи смяташ, че са стигнали до някакво подземие, в което се намира ключът на Страшния съд?
— Да!
Поне адски се надяваше да е така.
Последва дълга пауза, сякаш Криста разполагаше с цялото време на света. Недалеч се чуха силни гърмежи. Стреляха хора от нейния екип. Това можеше да означава само едно — войната бе на път да се стовари върху тях.
— Добре тогава — най-сетне каза мъжът. — Осигури ключа.
Нямаше нужда да я заплашва.
Връзката прекъсна.
Криста впери поглед в Хатаб.
Той вдигна девет пръста.
Отец Джовани със сигурност бе знаел нещо.
Това бе всичко, с което разполагаше Грей, за да продължи.
Седеше с отворени очи, но бе сляп за всичко около себе си. Мислено се върна в криптата под манастира „Св. Мария“ на остров Бардси. Представи си надписите с въглен по стената. Отново прочете изчисленията на свещеника и разгледа големия кръг, нарисуван около кръста. Имаше и други линии, които го разделяха на части.
В същото време наблюдаваше кръста пред себе си. Спомни си първото си впечатление и му се довери. Беше си помислил, че му прилича повече на работен инструмент, отколкото на религиозен символ. Като бронзов часовник, устройство, направено да работи, а не да украсява.
Описанието на Уолас на Цистерцианския орден отекна в главата му.
„Всичко трябва да е на мястото си и да изпълнява онова, за което е предвидено“.
Загледа се нагоре към кварцовите звезди. Усети как нещо се надига в него, някакво разбиране, което не можеше да се изрази с думи.
В следващия момент стоеше прав. Така и не си спомняше кога се е надигнал от пода. Пристъпи към кръста. Погледна го отстрани. Бронзовото съоръжение бе съвсем малко по-високо от него. Наложи му се да приклекне, за да погледне през кухото рамо.
— Това не е кръст — промълви Грей.
— Какво имаш предвид? — попита Уолас от другата страна.
Грей не отговори. Все още не разбираше напълно. Пак погледна през кухото рамо.
Сейчан застана до него.
— Почти като телескоп е.
Поразен, Грей се изправи.
Точно така.
Това бе парчето, което не му достигаше.
Сякаш някой бе вдигнал шлюз и разбирането нахлу в главата му. Образите прелитаха пред мисления му взор по-бързо, отколкото можеше да ги проследи, но въпреки това, по някакъв необясним начин, всичко се събра в едно. Погледна нагоре към тавана. „Като телескоп“.
