благословията на църквата.
„И може би тази връзка все още съществува“, помисли Грей.
Екскурзоводката си погледна часовника.
— Съжалявам, но с това трябва да завършим обиколката. Може би ако дойдете утре, ще мога да ви покажа още неща.
Последното предложение бе отправено предимно към Уолас Бойл. — О, бъдете сигурна, че ще дойдем — увери я той. Грей погледна към Сейчан да види дали тя смята, че това ще е възможно. Убийцата се бе присламчила до него. Към края на обиколката напрежението й видимо растеше.
Но преди да успее да я попита, се разнесе пронизителен вой на сирена. Какво ставаше?
Въоръженият страж ги приближи. Рейчъл се обърна към екскурзоводката, за да разбере дали това е нещо нормално.
— Трябва да намерим прикритие — каза Сейчан в ухото на Грей. Говореше напрегнато, но едва ли не и с облекчение, сякаш беше очаквала да се случи нещо.
— Какво става?
Преди тя да успее да отговори, до тях достигна друг звук. През воя на сирената се разнесе тежко думкане, което отекваше чак в корема. Грей погледна към небето в мига, когато двата хеликоптера се появиха над дърветата на хребета. Машините се издигнаха високо, после наклониха носове и се гмурнаха право към затвора.
От сирените беше ясно, че тези вертолети не са очаквани гости.
Някой нападаше затвора.
Криста седеше до пилота. Писъкът на сирените достигаше до ушите й дори през слушалките и рева на витлата. Затворът беше засякъл приближаването им, бе направил опит да се свърже с тях и тъй като не бе получил съответните позивни, беше вдигнал тревога.
Пред нея първата машина се понесе над територията на затвора. От търбуха на хеликоптера се изсипаха варели, които паднаха на земята и избухнаха в пламъци. Взривове като гръмотевици разтърсиха всичко.
Криста искаше хаосът да е колкото се може по-голям. Беше запозната с охранителния протокол на затвора Клерво. При тревога руините на абатството щяха да бъдат изолирани както за да се запази националното богатство, така и за безопасността на евентуални туристи вътре.
Каквото бе положението в момента.
Пилотът на водещия хеликоптер се свърза по радиото.
— Целите са забелязани. Пращам координатите.
Криста погледна пилота до себе си. Той кимна. Беше получил координатите и рязко зави надясно. На борда имаше десетима мъже. Спускателните въжета вече бяха закачени на халките при двете врати. Щом стигнеха руините, хората й щяха да се спуснат по тях и да обезвредят целите.
Криста щеше да е с първия щурмови екип.
Смяташе да се погрижи за операцията лично.
След като бомбардираше и подпалеше затвора, другият хеликоптер щеше да стовари своите хора във втора вълна. После двете машини щяха да чакат да евакуират десантниците по нейна заповед.
Криста се наведе напред и се загледа надолу. Координатите бележеха просторен квадрат от каменни развалини и голяма градина. Беше достатъчно широка, за да кацне хеликоптер.
— Очакваме сигнала ви — обади се пилотът по радиото.
Криста вдигна юмрук и посочи с палец надолу.
Време беше да сложи край на това.
Всички хукнаха да потърсят убежище в покритата пътека. Ушите на Грей пищяха от ревящите сирени. Главата му пулсираше от взривовете. Навсякъде около тях изригваха фонтани от огън и дим.
Разбираше целта на бомбардировката на затвора.
„Някой иска да ни хване в капан“.
И можеше да се досети кой.
Шефовете на Сейчан смятаха да ги държат изкъсо. Дали ги беше уведомила колко близко се намират до откриването на ключа? Нима така смятаха да изиграят последния си ход?
Сейчан обаче изглеждаше не по-малко разгневена от него. Явно не бе информирана за тази промяна в плановете.
— Какво ще правим? — попита Рейчъл.
Никой нямаше отговор. А и въпросът й се състоеше от множество други. Как ще се измъкнат оттук? Какво става с обещаната противоотрова? Без ключа на Страшния съд не разполагаха с възможност за пазарлък.
Трябваше да го намерят.
Точно преди атаката нещо беше започнало да се оформя в ума на Грей. Смътна идея, дори по-скоро намек за идея. Но сирените и бомбите бяха издухали всичко.
„Нещо във връзка с липсващия освещаващ кръст“.
През дима се появи хеликоптер. Сянката му падна в двора, когато увисна над него. Вятърът от витлата забушува в затвореното пространство, разпиляваше цветя и храсти.
Нямаше къде да избягат.
Грей погледна градината и изведнъж се сети за отговора. Нямаше сметки, нямаше събиране на парчета от пъзел. Всичко изникна в главата му изведнъж.
Времето спря.
Спомни си как нещо в старата карта от библиотеката в Троа беше привлякло вниманието му. Сега знаеше какво не му бе давало покой. На онази страница имаше изобразен езически кръст. В библиотеката не го беше забелязал сред останалите неща. Но сега го виждаше съвсем ясно.
Езическият кръст символизираше земята, разделена на четирите си посоки — изток, запад, север и юг.
Точно като компаса на картата.
Впери поглед в градината, към съоръжението в центъра на двора. Компасът представляваше украсена месингова конструкция върху каменен подиум, висок до кръста. Беше изваян пищно, четирите посоки на света се отличаваха ясно, многото градуси помежду им също.
Дванадесетият освещаващ кръст, макар и преобразен в новото си въплъщение, през цялото време бе стоял пред очите им.
Дори и да имаше някакви съмнения, Грей си припомни и нещо друго. Компасът се намираше в центъра на двора, заобиколен от камъни, белязани със свещени символи. Подобно място е било най-святото за древните, които издигали своите пръстени.
Грей знаеше какво трябва да направи.
Обърна се към пазача и посочи висящия хеликоптер, чиито врати вече се отваряха.
— Стреляй!
Пазачът обаче беше обхванат от ужас. Бе млад, сигурно новобранец, на когото бе възложено да наглежда туристическите групи. Изобщо не беше на мястото си.
— Е, щом ти не искаш… — Ковалски грабна оръжието от ръцете на зашеметения пазач. — Сега ще ти покажа как се прави.
Вдигна карабината, прицели се и откри огън по хеликоптера. Хората горе побързаха да се скрият. Едно от въжетата падна и се загърчи като змия, когато вертолетът рязко зави настрани и нагоре, изненадан от неочакваната съпротива.
Грей знаеше, че разполага само с мигове, за да потвърди теорията си.
