изскърца.
Явно беше на нокти, но в крайна сметка седна.
Грей я разпита за плановете й за следващия ден. Говореха съвсем тихо, с доближени глави. Докато Сейчан изброяваше нещата, които ще им трябват, Рейчъл се обезсърчаваше все повече и повече. Хиляди неща можеха да се развият не както трябва.
Главоболието й се засили и се превърна в пронизваща болка зад дясното око — достатъчно силна, за да й се пригади отново.
Без да пропуска нито дума от разговора, Грей постави ръка върху нейната. Дори не погледна към нея. Успокояващият му жест бе чисто инстинктивен.
Сейчан забеляза, загледа се в ръката му, после внезапно се обърна към улицата и се напрегна. Беше абсолютно неподвижна, подобно на гепард миг преди да полети напред.
Оказа се просто Ковалски с характерната си олюляваше се походка. Вдигна ръка за поздрав, отвори градинската врата и тръгна към тях. В устата му димеше ароматна пура.
— Закъсня — укорително му каза Грей.
Ковалски завъртя очи.
Уолас използва прекъсването, за да изкаже опасенията си относно плановете за утре.
— Това е страшно несигурно. Ще е нужно абсолютно точно преценяване на времето и адски много късмет. А дори и тогава не ми се вярва, че ще се доберем до руините на абатството.
— Тогава защо просто не направим обиколка? — попита Ковалски и плесна някаква брошура на масата.
Всички впериха поглед в туристическата листовка. На нея бе изобразена стара колонада с арки, над която имаше пищен надпис.
— Ренесансовата асоциация към абатство Клерво организира обиколки на затвора — преведе Рейчъл.
Всички впериха поглед в Ковалски. Той сви рамене.
— Какво? Натикаха ми го в лицето. Понякога не е зле да се смесиш с тълпата.
Точно от Ковалски това звучеше шантаво. Никой не би могъл да го сбърка с местен.
Рейчъл прегледа останалата част от брошурата.
— Организират обиколки два пъти дневно. Цената е две евро. Днешната втора обиколка започва след час.
Уолас взе брошурата и я прелисти.
— Такъв кратък тур няма да ни осигури достатъчно време за подробно претърсване, но поне можем да поразучим обстановката.
Грей се съгласи.
— И ще можем и да видим отвътре каква е охраната.
— Но при обиколката ще ни претърсят — предупреди ги Сейчан. — Няма да можем да внесем оръжия.
— Голяма работа — каза Грей. — При толкова много въоръжена охрана около нас вътре ще сме на повече от сигурно място.
Сейчан съвсем не изглеждаше убедена в това.
Значи кучката беше все още жива.
На четири километра от Троа Криста пресече поляната към хеликоптерите без маркировка. Двата откраднати „Еврокоптер Супер Пума“ вече бяха готови за мисията. Осемнадесет мъже в бойна екипировка чакаха да се качат в тях. Техниците бяха оборудвали машините с необходимите оръжия.
Един от съгледвачите докладва, че целите им са се размърдали. Записали се на обиколка на руините на абатството и в момента пътували към затвора. Криста се беше надявала да премахнат Сейчан, преди да продължат. Тази жена беше доста несигурна величина, но Криста разполагаше с повече от достатъчно огнева мощ и жива сила, за да се справи с нея.
Просто нещата ставаха малко по-трудни.
Тъй да бъде.
Заповедта й бе да се сдобие с артефакта и да елиминира всички. Смяташе да я изпълни, но след скорошните катастрофи знаеше колко несигурно е станало положението й в организацията. Спомни си заплахата зад студените думи по телефона. Всеки провал оттук нататък означаваше смърт за нея. Но Криста също така знаеше, че само изпълняването на тези очаквания няма да й е от полза.
След всички тези неуспехи й трябваше победа, трофей, който да представи на Ешелона. И смяташе да го получи. Ако ключът на Страшния съд наистина бе някъде сред руините, щеше да принуди другите да го открият вместо нея, след което да ги елиминира.
А с ключа в ръцете й положението й в Гилдията щеше да се затвърди.
Залогът беше голям и Криста нямаше намерение да поема каквито и да било рискове. Целите й бяха невъоръжени и нямаха път за бягство. Не и докато се намираха на територията на строго охраняван затвор. След началото на атаката затворът щеше да бъде затворен.
Нямаше да имат къде да избягат и да се скрият.
Даде знак на хората си да се качват в хеликоптерите.
Време беше да смаже тази група.
29.
Грей разбра, че са в беда.
Охраната на затвора се оказа желязна, дори по отношение на туристическата група. Записаха паспортните им данни, преровиха багажа им и трябваше да минат през два детектора на метал, след което ги провериха ръчно с още един металотърсач. На всеки няколко крачки стояха стражи с карабини, палки и пистолети. Други патрулираха външния двор със стражеви кучета.
— Поне пропуснаха вътрешното претърсване — мрачно измърмори Ковалски, след като минаха последната проверка.
— Ще го направят на излизане — предупреди го Грей.
Ковалски го погледна, за да се увери, че се шегува.
— Насам, s’il vous plait — каза екскурзоводката и посочи с бледоморавия си чадър. Представителката на Ренесансовата асоциация бе висока, стабилно изглеждаща жена в средата на шейсетте. Беше облечена неофициално в светлокафяви панталони, лек пуловер и тъмночервено яке. Не правеше опити да скрие възрастта си. Имаше бръчки по лицето; сивата й коса бе прибрана зад ушите. Изражението й дори бе малко неподходящо строго.
Минаха по коридора и стигнаха до двойната врата, водеща към вътрешния двор. Слънчевата светлина се лееше по окосена трева, фризирани храсти и посипани с чакъл пътеки. След цялата охрана сякаш изведнъж се бяха озовали в друг свят. Обширният двор с площ около хектар беше покрит с обрасли с бръшлян порутени каменни стени и ъгловати могилки, бележещи стари основи.
Екскурзоводката ги поведе през двора — един от стражите вървеше след тях — и посочи с чадъра към стените.
— Това са последните останки от първоначалния monasterium vetus. По-късно квадратният параклис станал част от по-голямата манастирска църква с нейния огромен хор и прилежащите й капели.
Грей обгърна с поглед всичко.
Докато пътуваха с автобуса, жената им бе разказала накратко историята на манастира и неговия основател. Вече знаеха повечето неща. С изключение на една важна подробност. Свети Бернар построил манастира на земя, принадлежаща на семейството му. Това означаваше, че със сигурност е познавал много
