добре местността и е знаел за евентуални скрити пещери.
Дали не случайно бе избрал точно това място?
Грей забеляза, че Рейчъл също се взира в земята. Явно си задаваше същия въпрос.
Вървящата отстрани Сейчан гледаше нагоре, към стените и наблюдателните кули на затвора. Руините бяха затворени и от четирите страни. Изражението й си оставаше мрачно.
Долови, че Грей я наблюдава, и отвърна на погледа му, сякаш се канеше да каже нещо. Макар да бе външно невъзмутима, по-фините мускули на лицето й, които повечето хора не могат да контролират, сякаш се движеха от безпорядъка на противоречиви, неразгадаеми чувства.
Накрая се извърна.
— Елате, елате — каза екскурзоводката. — Сега ще идем при прекрасно запазената жилищна постройка. Тя представлява чудесен пример за монашеския живот.
Поведе ги към отсрещната страна на двора. В ъгъла се издигаше триетажна постройка с арки на фасадата, цялата в малки врати и прозорци.
— На долния етаж се е намирал манастирският calefactorium, или общото дневно помещение — обясни тя. — Дизайнът му е невероятен, tres brillant! Под пода минават тръби от мазетата. Запалените там огньове стопляли измръзналите монаси след молитвите и нощните служби. Тук също мажели сандалите си с мас, преди да се захванат с ежедневните си задължения.
Жената продължи да обяснява подробности около живота на средновековните монаси, а Грей се загледа в камъните под краката си.
„Значи монасите са били умели инженери и строители на тунели“.
Спомни си също твърдението на Уолас, че подобни манастири често гъмжали от тайни проходи.
„Дали някой от тях не е запазен?“
Жената ги поведе през още развалини, дори до останките на някакъв обор, служил и като кожарска работилница, и накрая ги върна към полусрутените стени на старата църква. Спря при Голямата обител, перлата на обиколката.
Минаха под огромната арка. Комплексът представляваше покрита пътека с колонада, обикаляща слънчева вътрешна градина.
Грей прокара пръсти по стената. Сградата бе издържала цяло хилядолетие и стоеше като завет, надвил капризите на природата и времето.
Какво друго би могло да оцелее?
Екскурзоводката ги поведе из градината с нейните тесни пътеки, ниски храсти и четвъртити цветни лехи.
— Построена е южно от църквата, за да използва максимално слънцето.
И вдигна лице към небето, за да покаже нагледно.
Грей я последва и застана до сложно украсения компас, който се намираше в центъра на градината. Завъртя се бавно в кръг и огледа колонадата.
Защо от целия манастир именно тя се бе запазила така добре?
Усещаше, че ако има някакъв проход към гробницата на св. Малахия, той би трябвало да е тук. До него Рейчъл правеше снимки. Щяха да ги разучат в хотела и да се опитат да намерят решение.
Въпреки това Грей знаеше, че фотографиите няма да успеят да запечатат чувството за древност, излъчвано от това място. Замря за момент, за да го попие изцяло. Нещо в постройката го тормозеше. Пропъди от мислите си всичко, което го разсейваше. Игнорира останалите, които се мотаеха сред руините, стана глух за обясненията на екскурзоводката.
Вместо нея заслуша самото място.
Остави се да се върне във времето, да чуе тихия говор на монасите, звъна на камбаните, призоваващи за служба, молитвите, оправяни към небето.
„Мястото е било свещено…
Заобиколено от стари каменни колони…“
И тогава разбра.
Отново се завъртя в кръг с широко отворени очи.
— Намираме се в свещен каменен пръстен.
Рейчъл свали фотоапарата.
— Какво?
Грей обгърна колонадата с жест.
— Тези колони всъщност не се различават много от изправените камъни в торфището. — Вълнението му се усилваше, той се задъха. — Намираме се в центъра на християнска версия на каменен пръстен.
Завтече се към колоните и започна да ги оглежда една по една. Изваяни от масивни блокове сиво-жълт варовик, те тежаха по няколко тона и наистина не се различаваха съществено от изправените камъни в Англия.
На четвъртата колона го откри. Беше едва видим, по-скоро като сянка върху грапавата повърхност. Прокара пръсти по знака, проследявайки кръга и кръста, и промълви:
— Символът.
Екскурзоводката забеляза внезапния му интерес и отиде при него.
— Magnifique. Намерихте един от освещаващите кръстове.
Грей се обърна към нея с надеждата, че ще обясни по-подробно.
— През Средновековието традицията изисквала църквата и църковните имоти да бъдат освещавани с подобни символи. За разлика от разпятието, представящо страданията на Христос, тези разделени от кръст кръгове символизирали апостолите. Било нормално да се слагат на свещени места. Броят им винаги бил…
— Дванадесет — завърши вместо нея Грей. Представи си изправените камъни в торфището. Там също имаше дванадесет кръста.
— Точно така. Те бележат благословиите на дванайсетте апостоли.
„И може би нещо много по-древно“, добави наум Грей.
Мина под сводовете в покритата пътека. Искаше да огледа и обратната страна на колоните. Изправените камъни в Англия бяха белязани и със спирали.
Бързо затърси. Останалите се присъединиха към него. Не откри никакви знаци по обратната страна на колоните. Когато стигна до мястото, от което бе тръгнал, възбудата му беше изчезнала. Може би грешеше. Може би прекалено задълбаваше в символите.
Екскурзоводката забеляза целенасоченото му търсене и се обади насмешливо:
— Значи сте чули местната легенда. Мисля, че повечето от посещенията тук са именно заради тази загадка.
Уолас избърса чело с носната си кърпа.
— За каква загадка говорите, скъпа госпожо?
Жената се усмихна за първи път, поласкана от по-възрастния професор. А и още от началото на обиколката Уолас се навърташе около нея и непрекъснато я обсипваше с въпроси, което може би бе допринесло за симпатиите й.
— Това е легенда, която се разказва само по тези места. Предава се от поколение на поколение. Но трябва да призная, че е доста странна.
Уолас отвърна на усмивката й, подканвайки я да продължи.
Тя посочи към двора.
— Както вече казах, било е обичайно църквата да се освещава с дванадесет кръста. Но тук те са само единадесет.
Изненадан, Грей отново излезе в градината. Мислено се наруга, че не е бил достатъчно внимателен. Изобщо не се бе сетил да преброи знаците. Беше приел, че са дванадесет, също като при изправените камъни.
— Според преданието липсващият дванадесети освещаващ кръст на абатството бележи мястото, където има огромно съкровище — продължи екскурзоводката. — Хората са го издирвали векове наред, преровили са земята, дори са претърсвали оборите наоколо. Но всичко това са само глупави legends. Absurdite. Най- вероятно дванадесетият кръст е бил поставен някъде в самото абатство, свързвайки благословията тук с
