Въпреки това неизвестните бяха много. Колко време трябваше да прекарат вътре? Как ще излязат? Оръжия?
Знаеше, че действат прекалено бързо и безразсъдно.
Внезапно се скри зад дебелия ствол на един бял дъб. Не можеше да каже със сигурност защо.
Просто по гръбнака й полазиха тръпки.
Знаеше, че не бива да подминава подобни усещания. Човешкото тяло представлява голяма антена, приемаща сигнали, които съзнанието често пропуска, но една дълбока част от мозъка, където са пуснали корени инстинктите, непрекъснато ги обработва и често бие тревога.
Особено за човек като Сейчан, трениран от малко дете, човек, чието оцеляване зависи от вслушването в тези потайни гънки на инстинктите.
Затаи дъх и чу шумоленето на сухи листа някъде зад себе си. Пред нея изпука клонка. Сейчан приклекна.
Някой я дебнеше.
Знаеше, че са ги проследили във Франция. Преди да напуснат Англия, беше докладвала на връзката си. Опашката се закачи отново за тях в Париж. На Сейчан не й отне много време да ги забележи.
Но можеше да се закълне, че никой не я е проследил от Бар сюр Обе, след като бе оставила Ковалски. Беше паркирала колата на една отбивка край пътя и бе тръгнала сама през гората.
Кой беше тук?
Зачака. Чу отново шумоленето зад себе си. Запомни мястото. Завъртя се и обхвана района с немигащ поглед. Мъж с карабина и камуфлажно облекло, явно с военно обучение, се промъкваше между дърветата. Още докато се завърташе, Сейчан рязко изпъна ръка. Стоманената кама излетя от пръстите й, профуча през листата и се заби в лявото око на мъжа.
Той падна с вик.
Сейчан се втурна напред, взе разстоянието на четири скока. Удари с длан дръжката и заби ножа дълбоко в мозъка.
Без да забавя ход, грабна карабината и продължи нагоре.
Край билото имаше канара. От предишния си оглед беше запомнила цялата местност. Щом стигна до прикритието, се хвърли напред и се претърколи по корем. Когато спря, окото й вече бе на оптичния мерник.
Куршум рикошира от камъка над главата й.
Не чу изстрел, но куршумът бе минал през една борова клонка — игличките още се разхвърчаха във въздуха. Сейчан фиксира траекторията през оптичния мерник, забеляза плътна сянка, движеща се през шарената, и дръпна спусъка.
Изстрелът не бе по-силен от щракане с пръсти.
Нечие тяло рухна на земята. Без писък. Беше го улучила точно в главата.
Сейчан отново беше в движение.
Трябваше да има и трети.
Затича се по билото, като преценяваше най-вероятното място на третия убиец. Остана на високо. Картата на местността се наслагваше пред очите й като на дисплей на пилотски шлем.
Ако тя трябваше да устрои засада в тази част на гората, точно пред нея имаше едно чудесно място за целта. Ударен от мълния дъб с кух ствол. Ако преди това беше продължила още трийсет метра нататък, щеше да попадне в огневата зона на онази позиция. Другите двама убийци явно бяха усетили, че жертвата им е на път да падне в капана, бяха намалили бдителността си и бяха направили глупостта да я приближат твърде рано и да се издадат.
Магнусен със сигурност беше предупредила хората си колко смъртоносно опасна е целта им.
Но това бяха мъже, наемници, с вървящото към всичко това его.
Тя беше просто жена.
Приближи дървото от задната страна. Промъкна се съвсем безшумно, без да докосне нито едно листо или клонка.
Доближи дулото на сантиметри от мъртвия дъб и стреля. Разнесе се вик, след което от хралупата от другата страна падна тяло. Сейчан го приближи с нож в ръка.
Мъжът беше як, с мазна кожа и гъста черна четина. Напсува я на арабски със силен марокански акцент. Сейчан опря камата до гърлото му с намерение да го разпита, да разбере защо са й устроили засада и кой ги е пратил.
Можеше да го накара да проговори. Знаеше някои начини.
Но вместо това прокара камата през гърлото му, точно под ларинкса — тихо убийство, след което го изрита в лицето. Осъзна, че няма смисъл да го разпитва. Вече знаеше отговорите на въпросите си.
Нещо се беше променило. Заповедта за убийство сто на сто бе дадена от Магнусен. Бяха се опитали да премахнат най-напред нея, като я издебнат сама в гората.
Помисли си за Грей и останалите. Втурна се презглава към колата. Те нямаха представа какво ги дебне.
Бръкна в джоба си и извади телефона. Набра запомнения наизуст номер.
Когато от другата страна вдигнаха, Сейчан даде воля на целия си гняв.
— Твоята операция! Просто за сведение:
Рейчъл стоеше с Уолас в хотелската градина в центъра на Бар сюр Обе. Погледна си часовника. „Ковалски и Сейчан вече трябваше да са тук“.
Погледна към улицата. Планът бе да се срещнат за обед и да обсъдят как ще действат. Бяха си резервирали стаи. Хотелът „Мулен дьо Ландион“ бе стилно преустроена воденица от шестнадесети век. Оригиналният канал все още минаваше през градината и въртеше старо дървено колело.
При други обстоятелства мястото щеше да я очарова, но сега се чувстваше единствено зле. Главата и пулсираше, гърлото й гореше, треската се засилваше. Накрая се свлече в един от столовете в двора. Грей излезе от хотела, приближи се и каза:
— Никой не е взел ключовете. — Взря се в очите й и на лицето му се изписа тревога. — Как си?
Тя поклати глава.
Грей продължаваше да се взира в нея. Рейчъл знаеше какво си мисли. Сейчан бе нахвърлила най-общ план как да влязат в затвора. Щяха да опитат утре сутринта. Грей явно се питаше дали тя ще изкара дотогава.
Внезапно през външната порта се появи Сейчан. Огледа се. Тази жена винаги беше нащрек, но сега изглеждаше особено напрегната.
Грей явно забеляза същото.
— Какво има?
Тя се намръщи.
— Нищо. Всичко е наред.
Но когато забеляза, че един от групата липсва, отново се напрегна.
— Къде е Ковалски?
— Мислех, че е с теб.
— Оставих го в селото да проучи някои неща, докато разузная гората.
— Оставила си Ковалски да се занимава с проучване?
Сейчан подмина скептицизма му.
— Абсолютно проста работа. Дадох му инструкции, които може да изпълнява и маймуна.
— Но все пак става въпрос за Ковалски.
— Трябва да го намерим — каза Сейчан.
— Сигурно той е намерил някой отворен бар. Рано или късно ще се появи. Да поговорим за това какво сме научили дотук. — Грей кимна към масата на Рейчъл.
Сейчан не изглеждаше щастлива от това решение. Остана да крачи напред-назад и да се оглежда напрегнато. Рейчъл забеляза как един мускул на лицето й трепна, когато колелото на воденицата
