1856 г., в който имаше план на някогашния манастир.
Територията му се ограждаше от висока външна стена със стражеви кули. Вътре площта бе разделена на две части. В източната имаше зеленчукови и овощни градини, дори и няколко рибарника. На запад се намираха оборите, конюшня, кланица, работилници и приютът за гости. Между тях, заграден от вътрешна стена, се намираше самият манастир с църквата, жилищните постройки и кухнята.
Грей се зае да разучава картата от по-миналия век.
Нещо все го привличаше в това изображение, но колкото повече се взираше, толкова по-несигурен се чувстваше. През последния половин час бе използвал картата, за да определи малкото оцелели постройки на манастира. Сега от него бяха останали два обора, няколко участъка от стените, една добре запазена жилищна сграда и някогашната Голяма обител.
Именно тя — le Grand Clootre — го беше заинтригувала най-силно.
Голямата обител се намираше непосредствено до мястото, където някога се бе издигала старата църква. А под нея бе погребан св. Малахия.
Но дали все още бе там?
Това бе поредната грижа. Според Рейчъл след Френската революция гробницата на св. Малахия изчезвала от историческите записи.
„Означава ли нещо това?“
Което отново го върна на въпроса, който не му даваше покой.
— Защо Наполеон е превърнал манастира в затвор?
Уолас се беше върнал и чу питането.
— Не е необичайно — обясни той, докато се настаняваше на мястото си. — Много стари манастири от Средните векове са били превърнати в наказателни институции. Били са удобни заради дебелите стени, купите и монашеските килии.
— Но от всички манастири във Франция Наполеон е избрал точно този. Не някой друг. Възможно ли е да е искал да защити нещо?
Уолас замислено потърка брадичка.
— Наполеон е ключова фигура от епохата на Просвещението. Бил обсебен от новите науки, но проявявал и огромен интерес към миналото. Когато повел катастрофалната си египетска кампания, взел със себе си куп учени, които да издирят археологически съкровища. Ако е научил, че в манастира се крие някакво тайно знание, нищо чудно да е решил да го запази. Особено ако е смятал, че то би могло да се окаже заплаха за империята му.
— Като онова проклятие. — Грей си спомни думата, срещаща се в Книгата на сметките.
„Опустошен“.
Дали нещо не бе уплашило Наполеон дотолкова, че да реши да го скрие?
Надяваше се да е така. Ако ключът на Страшния съд бе заровен в гроба на св. Малахия, беше напълно вероятно още да си е там.
Рейчъл нямаше време, за да си позволи да допуска грешки.
През последните часове бе започнала да я мъчи треска. Челото й бе топло и я побиваха студени тръпки. Дори сега носеше дебела блуза, закопчана до шията.
Нямаше право на лукса да греши.
Грей си погледна часовника. Бяха се уговорили да се срещнат с Ковалски и Сейчан след час. Двамата бяха заминали за затвора, за да го огледат и да потърсят евентуални слаби места. Сейчан трябваше да реши по какъв начин да проникнат в строго охранявания обект. Беше тръгнала с много колебливо изражение.
Рейчъл се размърда над книгата си. Беше пребледняла, очите й бяха зачервени и подути.
— Не мога да намеря нищо повече — предаде се тя. — Изчетох цялата биография на Малахия, от раждането до смъртта му. Така и не мога да намеря причина защо Малахия, който е ирландски архиепископ, е погребан във Франция. С изключение на това, че двамата с Бернар са били много близки приятели. Всъщност тук дори се твърди, че Бернар бил погребан заедно с Малахия в Клерво.
— Но дали са все още там? — попита Грей.
— Според всичко, което изчетох, телата не са били местени. Но след Френската революция за гробовете не се споменава абсолютно нищо.
Грей се обърна към Уолас.
— Ами свети Бернар? Успя ли да научиш за него или за основаването на манастира нещо, което би могло да ни е от полза?
— Няколко неща. Бернар бил тясно свързан с рицарите тамплиери. Дори съставил устава им и уредил Църквата да признае ордена. Освен това е главният инициатор на Втория кръстоносен поход.
Грей претегли информацията. Тамплиерите се смятаха за пазители на множество тайни. Възможно ли бе това да е една от тях?
— Но едно нещо изпъква най-силно — продължи Уолас. — Историята за едно чудо, случило се тук. Твърди се, че Бернар смъртно се разболял от нещо, но докато се молел пред статуята на Дева Мария, от нея потекло мляко, което го изцелило. Било наречено Млечното чудо.
Рейчъл затвори книгата си.
— Пореден пример на чудодейно изцеление.
— Да, но не това е най-интересното — каза Уолас и повдигна лукаво вежда. — Според легендата статуята, от която потекло млякото… била на Черна мадона.
Грей затаи дъх.
— Излекувала го е Черна мадона…
— Звучи ти познато, нали? — каза Уолас. — Може би става въпрос за някаква алегория. Не зная. Но след смъртта на Малахия свети Бернар станал един от основните поддръжници на почитането на Черната мадона. Бил сред основателите на култа към нея.
— И това чудо се случило не другаде, а тук.
— Аха. Това определено намеква, че тялото на черната кралица може би е било пренесено тук, в Клерво, заедно с ключа.
Грей се надяваше археологът да е прав, но имаше само един начин да разберат със сигурност. Трябваше да се вмъкнат в затвора.
Сейчан вървеше между дърветата.
Разузнавателната експедиция до Клерво не даваше особени резултати. Облечена в зимен туристически екип, тя се бе въоръжила с бинокъл на врата и щека. Приличаше на обикновена млада жена, тръгнала на преход. Само дето специално тази туристка носеше „Зиг Зауер“ в кобура на кръста си.
Бившият манастир и настоящ затвор се намираше в долина между две залесени била. Според Рейчъл за Цистерцианския орден било обичайно да строят обителите си по такива отдалечени места. Предпочитащите аскетичния живот монаси се оттегляли в гори, високо в планините и дори в блатата.
И тъй като беше затънтено, мястото беше идеално и за затвор.
Сейчан бе направила пълна обиколка около Клерво, отбелязвайки си разположението на всички стражеви кули, поредиците стени, стоманените заграждения и острите като бръснач спирали бодлива тел.
Това беше истинска крепост.
Но всеки замък си имаше слабо място.
В главата й вече се оформяше план. Щяха да им трябват униформи, пропуски и френски полицейски микробус. Беше оставила Ковалски в едно интернет кафене в съседното село Бар сюр Обе. Чрез източник на Гилдията той съставяше списък на имената на затворниците и охраната заедно с фотографии. Сейчан смяташе, че ще може да изчете всичко до сутринта. Часовете на сутрешния преглед можеха да позволят на един-двама от групата да се промъкнат вътре. Останалите трябваше да дойдат с полицейския микробус и фалшифицирани документи.
