26.
Криста крачеше напред-назад в леденостудения склад в покрайнините на Лонгир. Подредените един до друг контейнери стигаха до тавана. Миришеше на нефт и газ. Криста беше облякла дебел пуловер, за да скрие превръзката на ръката си. Инжекцията морфин замъгляваше съзнанието й. Останалите бяха по-зле от нея. На пода лежаха две тела, покрити с импрегнирана кутия.
Бяха оцелели само осем души. Тя доближи телефона до ухото си в очакване на инструкции. Беше набрала номера, който й беше оставен. Сигналът „свободно“ звуча сякаш цяла вечност. Накрая някой вдигна.
— Наясно съм със ситуацията — каза мъжът.
— Да, сър. — Криста се мъчеше да отгатне настроението на човека отсреща, но думите му бяха спокойни и точни, говореше, без да бърза.
— При този развой на нещата се налага радикално да променим целите на тази мисия. Карлсен е в ръцете на Сигма и се взе решение за прекратяване на всички операции в Норвегия.
— Ами в Англия?
— Възползвахме се от съдействието на външни изпълнители да ни помогнат за откриването на ключа. Но след случилото се вече не разполагаме с този лукс. Засега се налага да приберем чиповете си и да станем от масата.
— Сър?
— Предметът, откраднат от отец Джовани. Осигурете го.
— А останалите?
— Избийте всички. — Ами нашият…
— Преценено е, че всички са пречка, госпожице Магнусен. Погрижете се да не се каже същото за вас.
Гърлото на Криста се стегна, сякаш някой я душеше.
— Чухте заповедта.
Четвърта част
Черната мадона
27.
Докато частният самолет летеше на юг над Норвежко море, Пейнтър гледаше как архипелаг Свалбард изчезва зад тях. Бяха изгубили половин ден в евакуация на групата от зърнохранилището. След това Кат трябваше доста да се поизпоти във Вашингтон, за да ги измъкне, преди да им налетят медиите.
Драматичната бомбена атака бе привлякла вниманието на света. На малкия архипелаг вече се стичаха на тълпи международни новинарски екипи и следователи от НАТО. Отдалечеността на островите и свирепата буря бяха помогнали на Пейнтър да се измъкне в последния момент.
Не се връщаше сам.
Монк и Крийд се бяха разположили на дивана. Сенатор Горман седеше с изцъклен поглед в едно от креслата. Последният им спътник седеше срещу Пейнтър.
Ивар Карлсен идваше с тях доброволно. Можеше да направи трудно, ако не и невъзможно, извеждането си от норвежка територия. Но този човек имаше някакво странно чувство за чест. Дори в момента седеше изпънат и се взираше през люка към изчезващите острови. Ясно беше, че най-вероятно именно той е бил основната цел на атаката в Свалбард и че досегашният му съюзник се е превърнал във враг.
Освен това знаеше на кого дължи живота си и уважаваше факта, че му е задължен.
Пейнтър смяташе да се възползва максимално от съдействието му.
Малкият самолет се подрусваше в неспокойния въздух и това допринасяше за засилването на напрежението в салона. Пътуваха към Лондон. Нито Пейнтър, нито Кат бяха получавали новини от екипа на Грей. Пейнтър искаше да е на място, докато търсенето в Лейк Дистрикт продължава. В зависимост от резултатите щяха да презаредят и да продължат към Вашингтон.
Но по време на петчасовия полет Пейнтър трябваше да изстиска от норвежеца всичко, което той знаеше. Кат се занимаваше с полетата в Средния запад, където се отглеждаха и събираха генномодифицираните семена. Новините бяха мрачни — вече бе попаднала на множество необясними смъртни случаи в околностите на петнадесет опитни ферми. При аутопсията в едно от телата бе открит неизвестен вид гъба. А имаше още шестдесет и три опитни полета, които трябваше да се проверят.
Карлсен усети вниманието на Пейнтър и каза:
— Исках да спася света.
Сенатор Горман се размърда и очите му проблеснаха гневно, но Пейнтър го изгледа кръвнишки. Това бе неговият разговор.
Загледалият се навън Карлсен не забеляза размяната на погледи.
— Хората говорят за демографска бомба, но никога няма да признаят, че тя вече е избухнала. Населението на Земята стремглаво лети към критичната маса, когато числеността му ще стане толкова голяма, че то няма да е в състояние да се изхранва. Намираме се на крачка от глобален глад, войни и хаос. Гладните бунтове в Хаити, Индонезия и Африка са едва началото.
Карлсен се обърна към Пейнтър.
— Но това не означава, че е твърде късно. Ако се съберат достатъчно решителни съмишленици, които да координират усилията си, все още може да се направи нещо.
— И вие намерихте тези съмишленици в Римския клуб — каза Пейнтър.
Очите на Карлсен едва доловимо трепнаха.
— Точно така. Клубът непрекъснато бие тревога, но никой не го чува. Вниманието на медиите е заето от разни второстепенни кризи. Глобалното затопляне, доставките на нефт, екваториалните джунгли. Списъкът расте. Но коренът на всички тези проблеми е един и същ — твърде много хора, събрани на твърде тясно пространство. И никой не споменава директно този проблем. Как го наричате в Америка? Политически некоректно, нали? Въпросът е недосегаем, обвързан с религията, политиката, расата и икономиката. В Библията е казано „плодете се и множете се“. Никой не смее да каже противното. Повдигането на тази тема е политическо самоубийство. Предложиш ли решение, ще бъдеш обвинен като защитник на евгениката. Някой трябва да се опълчи, да вземе тежки решения. И то не само на думи, но и с конкретни действия.
— И този някой сте вие — каза Пейнтър, за да го накара да продължи да говори.
— Недейте с този тон. Зная как свърши всичко това. Но не започна по този начин. Аз само се опитвах да сложа спирачка на нарастването на населението, постепенно да намаля човешката биомаса на тази планета, да направя така, че моментът на кризата да не удари с пълна скорост. В Римския клуб намерих глобалните ресурси, които ми трябваха. Огромен резервоар иновации, най-модерни технологии и политическо влияние. И започнах да работя по някои проекти за постигане на целите ми, като събрах около себе си хора, мислещи като мен.
Карлсен погледна за момент към сенатора, след което се извърна.
Въпреки предупреждението на Пейнтър Горман не се сдържа.
— Ти ме използва, за да разпространиш болното си зърно.
Карлсен сведе поглед към ръцете си, но когато вдигна очи, не изглеждаше смутен.
— Това стана по-късно. Беше грешка. Вече го зная. Обърнах се към теб, защото си защитник на идеята растения като царевицата и захарната тръстика да се използват като биогорива. Беше сравнително просто да поддържаш такава на пръв поглед добра кауза — възобновяем енергиен източник, който да ни направи независими от петрола. Но това служеше и на една моя цел.
— Каква по-точно?
