Беше седяла на отсрещната страна. Вълната я бе ударила в гръб и я бе изхвърлила през борда.
Грей се изправи.
Забеляза я далеч зад кърмата благодарение на мигащите светлинки на спасителната жилетка. След миг вълните я скриха от погледа му.
Грей се затича и скочи през борда. Не можеха да си позволят да я изгубят.
Докато летеше във въздуха, чу как Рейчъл извика на Ковалски:
— Обърни!
В следващия миг Грей се гмурна и всичко потъна в мрак.
Вълните подмятаха Сейчан като листо в буен поток. Студът я пронизваше до кости и стягаше гърдите й. Беше й трудно да поема дъх — водните стени непрекъснато се стоварваха отгоре й.
Не можеше да види дори светлините на лодката. Навсякъде около нея се издигаха планини от вода.
Поредната гигантска вълна се извиси над нея, невъзможно огромна, надвиснала, с яростен бял гребен.
И се стовари отгоре й.
Сейчан потъна дълбоко. Течението я завъртя. Не можеше да определи накъде е горе. Водата влезе в носа й. Тя инстинктивно се задави и нагълта още щипеща вода.
После спасителната жилетка я издигна на повърхността.
Опита се да си поеме въздух, но отново се задави. Примигна, за да махне солените капки от очите си и да се огледа.
Още една вълна се издигаше пред нея.
„Не.“
В същия миг нещо я сграбчи отзад.
Изпищя от ужас. Вълната се стовари отгоре й. Но ръцете продължаваха да я държат. Силни крака се стегнаха около бедрата й. Двамата заедно заплуваха в кипящото море. Сейчан бе останала без въздух, но паниката беше изчезнала, за да отстъпи място на страха.
Макар да не можеше да го види, знаеше кой я е хванал.
Излязоха заедно на повърхността и се задържаха там благодарение на спасителните жилетки.
Сейчан се обърна. Грей я притискаше към себе си. Очите му бяха твърди като скала и в тях се четеше решимост.
— Спаси ме — прошепна тя.
Влагаше всичко от себе си в тези две думи.
Дори и сърцето си.
Светлините на рибарското селище засияха през бурята. Плажът бе пред тях и Ковалски се насочи право натам.
Грей стоеше до него.
Трябваше да признае, че гигантът наистина знаеше как се управлява лодка.
Докато със Сейчан се подмятаха във вълните, Ковалски бе успял да ги намери и да приближи катамарана до тях. Хвърлиха им въже и ги изтеглиха на палубата.
Останалата част от пътуването бе наистина неприятна, но никой друг не изхвърча през борда. Сейчан кашляше зад Грей — все още се мъчеше да изкара водата от дробовете си. Никога не я бе виждал толкова бледа.
Но щеше да живее.
Ковалски завъртя щурвала и подкара катамарана през плитчините. Една последна вълна повдигна лодката и я изхвърли на брега. Двата кила застъргаха по пясъка й цялата палуба се разтресе. След това настъпи дългоочакваният покой.
Нямаха нужда от подканяне. Всички скочиха от лодката в дълбоката до глезените вода и побягнаха пред последната вълна. Ковалски се забави за момент, за да потупа борда на катамарана.
— Добра лодчица.
Тръгнаха нагоре към Абърдарън. Също като на Бардси, и тук всички се бяха изпокрили от бурята. Улиците пустееха.
Грей искаше да се махнат, преди някой да забележи изоставената на брега лодка. След рискованото плаване нямаше никакво намерение да се окаже зад решетките на местния арест.
Забързано прекосиха тъмното селище и се насочиха към църквата. Откраднатият джип беше там, където го бяха оставили. Докато вървяха към него, Грей се обърна към Уолас.
— Ами кучето ти? — И посочи дома на свещеника.
Уолас поклати глава, макар да се виждаше, че го боли.
— Ще оставим Руфъс тук. По-добре да спи до огъня, отколкото да се мотае с нас в това ужасно време. Ще дойда да си го прибера, когато всичко това свърши.
След като решиха и този въпрос, всички се качиха в колата.
Грей запали, бързо излезе от паркинга и се насочи извън селището. Щом се озоваха на пътя, даде газ.
Трябваше им обаче някаква посока.
— Гробницата на свети Малахия — каза Грей и погледна в огледалото към Рейчъл. — Можеш ли да ни кажеш нещо за нея?
Така и не им се бе удала възможност да обсъдят по-подробно тази тема. Грей знаеше единствено онова, което бе научил от един кратък разговор с Рейчъл, че Малахия е погребан в Североизточна Франция. Рейчъл се бе опитала да обясни по-подробно, но не им стигна времето — Грей трябваше да насочи мислите си върху това как да напуснат острова.
Сега обаче им предстоеше дълъг път и бе време да научи повече.
Рейчъл заговори, като продължаваше да се взира в бурята:
— Малахия е умрял някъде в средата на дванайсети век. Издъхнал в ръцете на най-добрия си приятел, свети Бернар от Клерво.
Ковалски завъртя глава.
— Свети Бернар? Той ли е създал онази грамадна порода лигавещи се планински кучета?
Рейчъл не му обърна внимание.
— Малахия бил погребан в манастира, основан от Бернар — абатство Клерво. Намира се на двеста и четиридесет километра от Париж. По-голямата част от манастира била унищожена през деветнайсети век, но все още са останали няколко постройки и стени, в това число и главната обител. Има обаче един малък проблем.
От начина, по който го каза, беше ясно, че проблемът изобщо не е малък.
— Какъв по-точно?
— Опитах се да ти го кажа преди, но… Внезапно спря стеснително, сякаш си мислеше, че е трябвало да бъде по-настойчива при първия разговор. Но също като на Грей, тогава мислите й бяха другаде.
— Няма нищо — рече той. — Та какъв е проблемът?
— Руините са защитени. Те са може би най-добре охраняваният обект в цяла Франция.
— Това пък защо?
— Защото абатство Клерво… се намира в сърцето на строго охраняван затвор.
Грей се обърна да я погледне в лицето. Сигурно се шегуваше. Но по напрегнатото й и тревожно изражение бе ясно, че не е така.
— Страхотно. Значи трябва да проникваме не само в гробница, но и в пандиз. — Ковалски се отпусна в седалката и скръсти ръце на гърдите си. — Нищо не би могло да се оплеска в този план.
