Внезапно през сиянието премина сянка.
Той се стегна, рязко се надигна и изплиска вода на пода. На прага стоеше Рейчъл, облечена в роба. Не я беше чул да влиза — гръмотевицата беше ударила в същия момент.
— Рейчъл…
Тя стоеше и трепереше, в очите й се четеше страх. Не каза нито дума. Свали робата си без никакви съблазнителни движения. Просто я остави да се свлече на пода и забързано тръгна към ваната. Грей стана и я взе в обятията си. Тя се притисна в него и скри лице във врата му.
Грей приклекна, прихвана я през дупето и я повдигна. Беше по-лека, отколкото я помнеше, сякаш безнадеждността я ядеше отвътре. Завъртя се, без да я пуска, и се потопи заедно с нея в топлата вода.
Продължи да я прегръща. Ръката й се плъзна по корема му — отчаяна, изпълнена с желание, което си личеше във всичко. Той я спря и притегли ръката й към гърдите си. Просто я прегръщаше и чакаше да спре да трепери. Още бягаха от пожара в гората, от времето, когато тя бе научила за предателството. Трябваше да се сети по-рано и да не я оставя сама, докато чакаха падането на нощта.
И ако неговият ум бе разтревожен и неспокоен, през какво ли минаваше тя? Особено когато беше сама. Прегърна я и я притисна към себе си, сякаш силата на мускулите му можеше да я спаси.
Треперенето й постепенно спря.
Рейчъл се отпусна.
Грей я държа в обятията си още дълго, след което докосна с пръст лицето й и го обърна нагоре. Вгледа се в очите й. Те блестяха от желание да бъде докосвана, да се чувства жива, да знае, че не е сама, а по- надълбоко, почти погребани, тлееха въглените на старата любов.
Едва тогава устните му докоснаха нейните.
Сейчан чакаше в стаята си. Стоеше с гръб към вратата, между пръстите й имаше незапалена цигара. Преди малко бе чула как вратата на Рейчъл изскърцва. Последваха стъпки по коридора, след което вратата на Грей се отвори.
Сейчан слушаше със затворени очи.
Вратата така и не се отвори отново.
Докато стоеше на стража, Сейчан се бореше с надигащата се смес от гняв и ревност наред с болката, която не можеше да подмине. Тя стягаше гърдите й и правеше дишането й трудно. Облегна се на вратата, бавно се отпусна на пода и прегърна коленете си.
Сама, далеч от чужди погледи, Сейчан си позволи тази моментна слабост. Стаята бе тъмна. Не си бе направила труда да запали огън, нито дори свещ. Предпочиташе тъмнината. Винаги я бе предпочитала.
Залюля се леко напред-назад и остави болката да премине през нея.
Знаеше, че се връща към време, когато болката идваше по-често и се усилваше от шамари до далеч по-болезнени и интимни удари. Имаше таен килер, където след това можеше да се скрие и да потърси убежище. Той нямаше прозорци. Никой не знаеше за съществуването му, само плъховете и мишките.
Единствено там, скрита в тъмното, Сейчан се чувстваше в безопасност.
Мразеше се, че се нуждае от този килер. Знаеше, че трябва просто да му каже и да сложи край на болката. Но се бе заклела да не го прави. И го беше направила заради него.
И независимо колко голяма беше агонията, никога нямаше да престъпи клетвата си.
Под прикритието на мрака Грей поведе групата към кея.
Лодката се люшкаше на въжетата си и се блъскаше в гумите по ръба. От тъмното небе се сипеше дъжд. Ковалски беше отишъл по-рано, за да се увери, че лодката е празна и че ключовете са на нея.
Кой би тръгнал да краде лодка в такова време?
Въпрос, на който Грей бе готов да отговори.
— Качвайте се — каза Ковалски. — Аз ще отвържа въжетата.
Грей помогна на останалите да се качат на кърмата. Упражнението изискваше почти акробатично майсторство заради люшкащата се палуба.
Подаде ръка на Рейчъл.
Тя не го погледна, но стисна топло пръстите му. Беше се събудил оплетен в одеялата и бе открил, че я няма. Не можеше да се каже, че бе останал напълно разочарован. Знаеше положението, тя също. Случилото се помежду им бе искрено, дълбоко почувствано и нужно, може би и за двамата. Моментният проблясък на страстта бе плод на страха, на самотата, на осъзнаването на собствената ти смъртност. Грей обичаше Рейчъл и знаеше, че тя изпитва същите чувства. Но дори докато лежаха сплетени пред камината, изгаряни от страст и прогонили всяка мисъл, част от нея си оставаше недосегаема.
Сега не бе време нещата помежду им да възкръсват. Тя бе твърде наранена, твърде крехка. В стаята имаше нужда единствено от силата му, от докосването, от топлината му. Но не и от сърцето му.
Това трябваше да почака.
Грей скочи на палубата и хвана подхвърленото въже. Ковалски скочи след него.
— Ще е чудовищно плаване — предупреди ги гигантът и забърза към покритата кабина. Двигателите грубо изреваха и Ковалски даде знак на Грей да махне последното въже.
Грей освободи лодката и тръгна по люлеещата се палуба. Ковалски ги отдалечи от пристана и се насочи към открито море. Трябваше да плават без светлини, докато не излязат от залива.
Грей погледна назад към брега. Никой не тичаше след тях. В тази буря изчезването на лодката щеше да остане незабелязано до сутринта.
Обърна се към бушуващото черно море. Вятърът виеше, дъждът шибаше яростно.
— Сигурен ли си, че можеш да се справиш в това време? — попита Грей.
Ковалски бе бивш моряк от Военноморските сили. Угарката от пура стърчеше между зъбите му. Поне не беше запалена.
— Не се безпокой — отвърна той, без да вади пурата. — Потопявал съм само една… не, чакай. Само две лодки.
Това звучеше окуражително.
Грей се върна на кърмата. Уолас раздаваше оранжеви спасителни жилетки с неонови лампи от сандъка. Надянаха ги бързо и включиха сигналните светлини на яките.
— Винаги се дръжте за нещо — предупреди ги Грей.
Докато минаваха покрай вълнолома, мълния разцепи нощта. Морето изглеждаше още по-бурно. Вълните сякаш се носеха във всички посоки, сблъскваха се и във въздуха се издигаха огромни гейзери. Теченията бяха полудели като времето.
Ковалски започна да си подсвирква. Грей знаеше, че това не е добър знак. Излязоха в открито море. Беше равносилно на това да те метнат в пералня с включена центрофуга.
Лодката политаше високо нагоре, после пропадаше в бездната, подмяташе се наляво и надясно, а Грей бе готов да се закълне, че понякога го прави и в двете посоки едновременно.
Накъдето и да погледнеше, виждаше единствено вълни с бели гребени.
Подсвиркването на Ковалски стана по-силно.
Лодката удари висока вълна и носът й се издигна към небето. Грей се вкопчи с все сила за релинга, а всичко без опора по палубата полетя към кърмата. В следващия миг прехвърлиха гребена и летяха надолу.
В същия миг отстрани ги блъсна друга вълна, понесе се през кърмата като наказваща Божия десница. Студената солена вода напълни устата на Грей и за момент го ослепи.
След секунди отново се издигаха.
— Грей! — извика Рейчъл.
Кашляйки, Грей се обърна и моментално разбра какъв е проблемът.
Сейчан беше изчезнала.
