Изображението на Хенри се сви в ъгъла на екрана, на който се появи триизмерна схема на разкопките. Различните равнища бяха отбелязани с цветни линии. Подробностите на компютърното изображение удивиха Сам. Професорът раздвижи мишката и на монитора се появи Площада на слънцето в крупен план. Входът към тунела, водещ към подземните развалини, бе белязан с малко черно квадратче.
— Ето ги и нашите разкопки. Това е шахтата, която води към подземията.
— Разбрах. Обаче това какво общо има с…
— Не бързай, момчето ми — прекъсна го Хенри и се усмихна от ъгъла на екрана. — През миналия месец извадих късмет. Получих един CD-ROM от мой колега от университета „Вашингтон“ в Сент Луис. Съдържаше компютърни карти на няколко пирамиди Моче, които в момента се разкопават в Пампа Гранде, на крайбрежието. На хиляда километра от нашите разкопки.
— Моче? — възкликна Сам. Припомни си какво бе чел за тези земи. Много векове преди възхода на цивилизацията на инките племенната група моче бе обитавала тристакилометрова ивица от перуанското крайбрежие. Тази народност бе притежавала умението да гради пирамиди и да извършва сложна обработка на метали. От 100 до 700 г. от нашата ера бе достигнала своя разцвет. После поради неизвестна причина цивилизацията им бе изчезнала.
Хенри натисна още няколко клавиша и на екрана на Сам се появиха две изображения. На лявата половина от монитора се виждаше въздушна фотография на техните развалини. Отдясно — компютърно изображение на пирамида с плосък връх. Чичо му я посочи с пръст.
— Това е пирамидата в Пампа Гранде. — Той насочи курсора към върха на пирамидата Моче.
— Боже мой! — възкликна Сам.
— Току-що научи малката ми тайна — каза чичото и насложи двете изображения едно върху друго. Напълно се припокриваха. — Площада на слънцето е всъщност върхът на покрита с пръст пирамида Моче. Нашите подземни развалини са остатъци от пирамида. Това е един от свещените храмове на тези хора.
— За Бога, чичо Ханк! Защо пазиш това в тайна? Би трябвало да обнародваш откритието си!
— Още не. Ще го направя, когато се сдобия с нови доказателства. Надявах се, че изследователите в „Джон Хопкинс“ ще открият в моята мумия генетически доказателства за нейната принадлежност към народа моче. За съжаление обаче… — Хенри не довърши мисълта си и повдигна рамене. — Изглежда, че тайните на тези развалини се увеличават с всеки нов детайл, който добавяме към картината.
— Моче — повтори Сам, изумен от информацията, която му предостави. Мумифицирани свещеници, взривяващи се черепи, погребани пирамиди, странни предупреждения на латински… Каква бе връзката между всички тези неща? Чичо му сякаш бе прочел неговите мисли.
— Отговорът на тези въпроси, Сам, може би се крие зад тази врата. Имам такова усещане. Така че бъди внимателен.
Гилермо огледа неосветения лагер. Наближаваше полунощ. Младите учени и работниците индианци се бяха оттеглили в палатките си. Осветление имаше единствено около шахтата. Хил вдигна пушката си и даде знак на Хуан и Мигел.
Хуан, чиято кокалеста фигура едва можеше да се отличи от обкръжаващата я гора, сръга приятеля си. Мигел, с широки плещи, но нисък, излезе от гората. Гърбът му се бе изкривил под тежестта на голям брезентов чувал. В него бяха инструментите, с които щяха да разбият вратата. Хуан с кирка на рамо го последва.
Хил им даде знак да отидат на най-високата тераса. Трябваше да се действа бързо, но той не се притесняваше от недостиг на време, защото до разсъмване оставаха доста часове. Новината, че гробницата бе може би непокътната, бе разпалила въображението му. При входа на шахтата се присъедини към Хуан и Мигел.
— По-тихо, — изсъска им той и после включи шалтера, който захранваше с електричество обекта. Даде знак на Хуан и Мигел да влязат.
След като те изпълниха нареждането, му, той огледа лагера. Тропическата гора бе осветена от четири малки прожектора, разположени по посоките на света. Горските звуци и непреставащото бръмчене на генератора щяха да заглушат шума, предизвикан от действията им.
Удовлетворен от видяното, Хил преметна пушката на рамо и се спусна по стълбата, за да се присъедини към другите.
— Боже мой! Тук човек не може да се оправи! — възкликна раздразнено Хуан.
Мигел просто изръмжа недоволно и изплю няколко сдъвкани листа кока върху гранитните плочи.
Двамата не се бяха спускали в развалините. Единствено Хил бе запознат добре с плетеницата от тунели и помещения. Като се привеждаше, той ги отведе до най-долния тунел, водещ към запечатаната врата.
Хуан продължаваше да мърмори недоволно зад гърба му, докато заедно с другите се озова в преддверието и видя вратата.
— Jesuscristo!8 — възкликна.
Хил си позволи да се усмихне. Вратата в стената говореше за древни времена и скрити съкровища. Металните щанги блестяха на светлината на натриевата лампа. Върху сребристия метал ясно се виждаха надписите и разпятието.
— Хайде, че не разполагаме с цяла нощ! — отсече Гилермо.
Знаеха какво трябва да се направи. Брезентовият чувал с инструменти на Мигел издрънча на пода и той започна да се рови в съдържанието му. Хуан с точни движения на кирката започна да разкъртва камъка около болтовете. После Мигел с помощта на лост и чук ги разхлаби. След няколко минути горната щанга падна върху пръстта и камъните по пода.
От ухиления Хуан се стичаше пот. Ризата на Мигел бе прилепнала към тялото му, сякаш бе излязъл от река. Дори Хил, който само надзираваше действията им, започна да бърше лицето си с кърпа. Влагата в гробницата започна да прилепва по тях.
След малко и другите две щанги се стовариха до първата. Каменният прах започна да дразни очите и носовете, им. Хуан кихна и започна вулгарно да псува. Хил го потупа по рамото.
— Покажи малко уважение към прадедите ни, мой човек. Още повече, че сега ще ни направят богати. — Избърса с пръст кална струйка по лицето на Хуан. — Безобразно богати — добави той. После даде знак с ръка на приятелите си да се отдръпнат, взе лоста и се доближи до каменната врата. — Хайде, майчице, да видим какво криеш от толкова време.
Пъхна края на лоста между вратата и арката и сетне, го натисна с цялата тежест на тялото си. Мускулите на рамото и гърба му се напрегнаха. Вратата не помръдваше. Натисна още по-силно. Чу се пукот и камъкът леко поддаде. Хил отстъпи крачка. Лицето му все още бе напрегнато от усилието.
— Хайде, натиснете и вие — обърна се към Хуан и Мигел.
Двамата подпряха с рамо разхлабената каменна плоча и натиснаха. Тя се наклони напред. От отвора на погребалната камера излезе призрачен прах, а след малко се чу глух звук — вратата се бе стоварила върху пода на гробницата. Като изчака прахът да слегне, Хил отиде до отвора.
— Подайте ми фенер — помоли той и се приведе. Мигел му подхвърли фенер, изваден от чувала. Хил го хвана във въздуха за дългата сребриста дръжка.
— Тук вони — каза Хуан, който се бе доближил до Хил и започна да наднича иззад рамото му.
— Нали е гробница? Ти какво очак… — каза Хил и думите угаснаха в устата му, след като включи фенера и освети пространството пред себе си. Зад съвсем малко преддверие се намираше огромна камера с размери трийсет на трийсет метра. Хил бе предполагал, че ще види купища кости и грънци. Това, което освети фенерът обаче, бе нещо, което не си бе представял и в най-пиянските си сънища. — Dios mio! — възкликна с пресипнал от изумление глас.
Партньорите му, застанали от двете му страни, също не можаха да промълвят думица от удивление.
Лявата и дясната стена на квадратната камера бяха облицовани със златни плочи. Светлината на фенера на Хил се отразяваше в огледалната им повърхност и се превръщаше в блясък, който насмалко не ги заслепи, след като дотогава бяха гледали само мрачните стени на тунелите. Хил обаче не обърна внимание на всичко това и задържа лъча на фенера върху един-единствен обект, намиращ се в дъното на камерата, право срещу скупчилата се тройка.
— Казах ви, че ще бъдем безобразно богати, амигос. В дъното на камерата се намираше двуметров златен идол, инкски крал с ритуална мантия и корона. В ръката си държеше скиптър със стилизирано слънце.
