Скулптурата бе така майсторски изработена, че за миг им се стори, че кралят със строгото изражение на лицето ще ги наругае. Той обаче не протестира. Златната му статуя остана безмълвна, когато Хил поведе спътниците си в камерата.
Както бе приведен, Хил се шмугна под арката. Не изчака останалите. Прекоси набързо малкото преддверие. Стори му се, че златото го привлича като магнит. Когато влезе вътре, отново се изправи. Затаи дъх от видяното. Подът и таванът също бяха изработени от скъпоценни метали, от образуващи сложна рисунка от златни и сребърни плочи, широки около метър. Рисунките на тавана и пода бяха идентични. Пред нозете на идола бяха натрупани различни предмети и оръжия, също направени от скъпоценни метали и отрупани с рубини, сапфири, аметисти и изумруди. Хил поклати глава. Богатството бе толкова огромно, че трудно можеше да се осмислят мащабите му.
Хуан най-сетне направи няколко крачки и застана до Хил. Излъчваше неловкост, сякаш бе потиснат от откритието. Опита се да говори спокойно, но гласът му го издаде:
— Ами…, Ами да почваме товаренето.
Мигел, който се бе присъединил към тях, започна да се кръсти, когато видя златния крал.
— Не ти е роднина, Мигел — подигра му се Хуан. — Я се стегни.
— Това място е прокълнато — промърмори Мигел с широко отворени очи. — Трябва да побързаме.
— Мигел е прав — каза Хил. — Трябва да действаме бързо. Да приберем, каквото можем тази нощ, и да го оставим в джунглата. Ще се върнем, преди да се е зазорило, и ще видим сметката на americanos и на шибаните индианци. След като ги очистим, ще извикаме наши доверени хора, за да ни помогнат да разчистим мястото.
Хуан закрачи по металния под и стъпките му странно закънтяха в огромното помещение. Кимна към купчината скъпоценни предмети, оставени пред нозете на идола.
— Аз викам да започнем с прибирането на всичките дреболии. Блъскането и изнасянето на тежките неща да го оставим на-другите. И те трябва да заработят своя дял. Последваха го Хил и Мигел, който се движеше по петите му.
— Когато, си свършим работата тук, за всички ще има достатъчно — каза Хил. — И сто души не могат да похарчат това през живота си.
— Няма да мога ли? — ухили се Хуан. — Само ме гледай.
Когато Хуан стъпи върху една сребърна плоча, съответстващата и на тавана златна плоча се отмести. Върху спътника на Хил се изсипа сребърен поток от хиляди малки верижки. Хуан приклекна, но тялото му бе веднага покрито от тях. Сребърният поток, приличащ на водопад, не спираше да се лее. Верижките дрънчаха весело, докато Хуан продължи да върви между тях изненадан, но очевидно невредим. Тъй като не преставаше да се движи, оплете се още по-силно във верижките.
— Какво, по дяволите… — започна Хуан и се опита да отмести дрънчащите сребърни нишки. Веднага отдръпна ръката си. — Мамицата им, по тях има кукички! Хил най-сетне забеляза, че по брънките на верижките имаше едносантиметрови куки. Всичките бяха извити нагоре, така че при падането си не нанасяха никаква вреда.
Хил застина. Мамицата му, рече си, когато внезапно, осъзна опасността. Опита се да предупреди спътниците си, но вече бе късно.
Потокът от верижки внезапно се завъртя зловещо около Хуан и в същото време се извиси нагоре. Човекът нададе вик на ужасено животно. Хуан бе повдигнат на два метра над повърхността от бодливите верижки и се загърчи в обятията им, докато най-сетне не се стовари на пода. Опита се да се повдигне на лакти и колене. Почти всичките му дрехи бяха откъснати от тялото му, както и големи парчета кожа. Обърна лицето си към Хил. Лявото му ухо го нямаше, както и половината кожа на главата. На мястото на очите му зееха кървави дупки. Хил забеляза, че кожата на Хуан бе започнала да почернява на местата, докоснати от кукичките. Отрова.
Хуан, виещ от болка, започна да пълзи по пода. Не успя да стигне далеч. Отровата достигна сърцето му и той се отпусна безсилно върху златните и сребърни плочи. Стонът му секна внезапно.
Мигел понечи да отиде при приятеля си. Хил го хвана за ризата и го спря. Двамата мъже бяха стъпили върху една плоча. След като ехото от стенанията на приятеля им заглъхна, Хил успя да различи отчетливо шума, издаван от могъщи механични устройства, скрити в пода, тавана и зад стените на помещението. Бяха се озовали в клопка. Хил се огледа.
— Сигурно е било направено така, че да се задейства едва когато някой влезе в камерата. — Погледна плочите, водещи към златния идол, както и плочите към изхода. Звукът от задействания механизъм се чуваше отвсякъде. Хил реши, че вече нито един от двата пътя не е безопасен. Застаналият до него Мигел хленчеше.
Хил отново огледа огромните богатства, които, ги обкръжаваха. След като разбра, че зад тях се криеше смъртта, златото вече не му се стори толкова блестящо.
— Попаднали сме в капан — каза.
Сам, свил се в спалния си чувал върху походно легло, се събуди. Някакво животно душеше до вратата на палатката. През нощта опосуми и други любопитни нощни обитатели на джунглата идваха до лагера. Това животно обаче бе по-едро. Сянката му, образувана от осветлението на лагера, покриваше доста голяма част от стената на палатката. Сам се опита да си спомни-дали бе закопчал предпазната каишка, след като бе дръпнал ципа. Реши, че това е ягуар. Няколко от тези големи котки бяха забелязани по течението на река Урубамба; която се виеше около хълма.
Като внимаваше да не вдига шум, Сам присегна към своята карабина „Уинчестър“. Някога бе принадлежала на дядо му и се предаваше в семейство Конклин от баща на син още от 1884 г. Сам не пътуваше никъде без нея. Пушката не бе използвана от години и вече бе повече амулет, отколкото оръжие. Макар да не бе заредена, можеше да се използва като тояга. Ръцете му се плъзнаха върху дървения приклад.
Създанието, каквото и да бе то, започна да дърпа предпазната каишка. Дявол да го вземе, наистина бе забравил да обезопаси вратата! Сам, както си бе в спалния чувал, подскочи и стисна пушката в ръце. Тъкмо се подготви да замахне с нея, когато палатката се отвори.
— Сам, буден ли си? — попита Маги, като провря глава в палатката и се опита да почука по брезента.
Сам отпусна пушката в скута си и усети, че сърцето му бе започнало да бие лудешки. Преглътна, изкашля се и се опита, да придаде на гласа си колкото се може по-безгрижно звучене.
— Да, Маги. Какво има?
— Така и не можах да заспя. През цялото време си мисля за надписа. Искаше ми се да споделя нещо с теб.
Сам си бе представил различни неща във връзка с потайното нощно проникване на Маги в палатката му, но нито едно от тях не бе свързано с обсъждането на древни надписи на латински. Както и да е, не можеше да има нощно посещение на Маги, което да не го радва.
— Изчакай ме секунда, докато се облека. Измъкна се от спалния чувал и навлече джинсите върху гащетата си. В такава гореща нощ никога нямаше да облече риза, но пред Маги трябваше да има приличен вид. Облече коженото си яке.
Взе каубойската си шапка, дръпна ципа на палатката и излезе в нощта. Имаше пълнолуние и сребристото сияние на луната бе по-силно от светлината на четирите малки прожектора, маркиращи границите на лагера. Приглади с пръсти чорлавата си коса и си сложи шапката.
Маги отстъпи крачка. Бе облечена с обичайните си кафяви панталони и кафяво яке, навлечено върху кървавочервена риза. Единственият признак, че тази нощ се бе опитала да се отпусне, бе прическата и. Не бе с обичайната си конска опашка. Кестенявите и къдрици, посребрени от лунната светлина, се спускаха върху раменете и. Омагьосан от играта на светлината върху бузите и устните на Маги, Сам едва набра сили да проговори:
— И така… Какво има?
Както винаги, тя гледаше сякаш през него.
— Мисля си за текста върху последната щанга. Най долната. За липсващите думи и редове. Латинският е странен език. Една-единствена дума може да промени целия смисъл на един текст.
