безмълвни молитви.
Хил не му обърна внимание. Тук нямаше да им помогнат никакви богове. Оцеляването им зависеше от самите тях. Хил обаче се интересуваше не само от оцеляването. Очите му продължаваха Да наблюдават богатствата, положени в нозете на златния идол. Хил установи, че между него и статуята на краля на инките имаше петнайсет плочи. Други петнайсет плочи го деляха от изхода. Имаше по петнайсет метра в двете посоки. Прекалено голямо разстояние, за да се преодолее със скок.
Усещаше, че съществува някакъв начин да се прекоси помещението. Огледа се още веднъж. Златните и сребърните плочи бяха подредени не като в шахматна дъска, а в по-сложен ред, в схема, наподобяваща геометричните фигури по килимите и дрехите на инките. Имаше някакъв ред, някакъв начин да се върви без опасност в помещението. Какъв обаче бе той?
Трупът на Хуан лежеше върху близката златна плоча, до която бе успял да допълзи, преди да умре. Изпод тялото течеше кръв. След като Хуан се отмести от сребърната плоча, която бе задвижила капана, не се случи нищо. Дали това бе отговорът? Дали само сребърните плочи бяха опасни, а златните — не? Имаше само един начин да се разбере това.
Хил свали от рамото си късата карабина и сръга Мигел в ребрата с нея.
— Движи се — заповяда му той.
Мигел отмести поглед от дулото на пушката към, лицето на Хил.
— Какво?
— Скочи върху оная златна плоча. — Хил му кимна към плочата, намираща се непосредствено до съседната сребърна плоча. Бе в посока към златния идол. След като така или иначе щяха да рискуват живота си, трябваше да бъдат възнаградени за усилията си.
Застиналият неподвижно Мигел сякаш не вярваше на ушите си. По лицето му бе изписан ужас.
— Тръгвай, ако не искаш да умреш тук — нареди Хил и сръга Мигел още по-силно с пушката.
Ниският му спътник отстъпи крачка назад, без обаче да напуска плочата.
— Моля те, не прави това.
— Изпълнявай, каквото ти казвам, ако не искаш да изпробвам плочите с трупа ти.
Мигел се разтрепери и започна да поглежда ту дулото на пушката, ту трупа на Хуан. После отпусна рамене. Обърна се, прекръсти се и скочи. Краката му трепереха толкова силно от страх, че едва успя да преодолее незначителното разстояние. Приземи се върху плочата на ръцете и коленете си.
Хил видя как Мигел затвори очи и застина на място в очакване да се случи най-лошото. Не се случи обаче нищо. Мигел бавно отвори очи и без да престава да трепери, се изправи. После се извърна към Хил и на лицето му се появи нещо като усмивка, Хил почувства облекчение, когато видя, че предположенията му се оправдаха.
— Златните плочи са безопасни. Стъпвай само по тях и така ще се измъкнем оттук — поясни той. Все пак реши да не рискува. Махна с пушката към Мигел. — Стъпи на следващата, аз ще те последвам.
Мигел кимна утвърдително. Следващата плоча се намираше непосредствено до тази, върху която бе стъпил. Трябваше просто да направи крачка. Направи я бавно. Отново нищо не се случи. Древният механизъм продължаваше да пращи и шуми зад стените и тавана. Мигел се придвижи до следващата златна плоча, като му се наложи повторно да скочи. Пак не се случи нищо.
Хил го последва и видя, че Мигел се бе поуспокоил малко, макар че устните му продължаваха да изричат молитви. Двамата постепенно се приближиха до златния идол. Най-сетне достигнаха последния ред плочи, който ги делеше от съкровището. Всички плочи от този ред бяха сребърни. Единствената златна плоча бе тази, върху която се намираха идолът и съкровищата. Мигел се обърна към Хил и го изгледа въпросително. Хил започна да изучава краля на инките. Стори му се, че златните очи на статуята го гледаха подигравателно. Усети прилив на гняв. Нямаше да позволи на някаква пасмина, кланяща се на идоли, да провали начинанието му. Не сега, когато бе толкова близо до успеха. Премести се на плочата, върху която бе стъпил Мигел. Не смееха да стъпят върху редицата от сребърни плочи, деляща ги от съкровището. Това обаче не означаваше, че нямаше да може да се добере до богатствата, струпани в нозете на статуята. Хил присегна с пушката си над сребърните плочи. Краят на пушката едва успя да докосне отрупаните там предмети. Хил разбута няколко от тях и затаи дъх. Ами ако там имаше друг капан? Стори му се, че долавя лека промяна в шума на механизма. Напрегна още повече слуха си, но нищо не се случи. Хил тихо изруга. Бе му трудно да държи пушката с изопната ръка. Пое си дъх и се съсредоточи върху действията си. Не можеше да си позволи провал. Започна да скърца със зъби и се опита да отпъди изгарящата болка, обхващаща рамото му. Усилията му най-после бяха възнаградени. Пред погледа му се появиха две големи чаши, златна и сребърна, и двете украсени с рубини и изумруди, подредени змиеобразно върху тях. На Хил най-много обаче се хареса това, че всяка от чашите имаше по две дръжки, подобни на дъги. Нещо, което можеше да бъде закачено. Успя да промуши цевта на пушката в една от дръжките на сребърната чаша и я повдигна. Вдигна и пушката си, така че чашата се плъзна по цевта и опря до дървената част, Свали скъпоценната вещ от пушката и я подаде на Мигел.
— Това е за твоята смелост, приятелю.
Мигел взе чашата с трепереща ръка. Предметът бе достатъчно скъп, за да осигури него и семейството му до края на дните им. Ниският човек промълви благодарствена молитва.
Хил се намръщи. На него трябваше да благодари Мигел, а не на своя Бог. Коленичи и протегна отново пушката си, този път към златната чаша. След малко и тя се оказа в ръцете му. Тя щеше да бъде неговата награда. Познаваше човек, търгуващ с крадени древни предмети, готов да заплати за всяка непокътната инкска вещ три пъти теглото и в злато. Пъхна чашата в джоба си и се обърна с гръб към статуята.
Вече бе наясно с това, което щеше да направи. Потупа гранатата в джоба си. Трябваше да защити останалата част от богатството, докато докара тук екип, който да обезвреди капана. След обезвреждането на проклетия механизъм заедно с хората си вече съвсем спокойно щяха да приберат останалите богатства. Преди това трябваше да отстрани още едно препятствие — групата американци, които сега спокойно спяха в палатките си. Стисна пушката си. Тези хора не трябваше да дочакат зората.
Даде знак на Мигел да тръгне към изхода. Човечецът не се нуждаеше от подканвания. Бе щастлив, че ще се измъкне със своето малко съкровище. Скочи върху най-близката златна плоча.
Чу се внезапно раздвижване на зъбчати механизми и лостове. Плочата с Мигел върху нея се понесе към тавана, повдигната от масивна дървена греда. Разположената над нея на тавана сребърна плоча се отмести и оттам се подадоха сребристи шипове.
Мигел видя приближаващата се смърт и се опита да се изтърколи от плочата, ако ще и с цената на падане. Не успя обаче. Краката му, от коленете надолу, бяха промушени от шиповете, които с лекота пробиха мускулната и костната тъкан. Мигел изрева. Костите му изпращяха като счупени клонки, когато се замята сред остриетата.
Златната плоча безшумно се спусна и се прибра на мястото си на пода. Бе окървавена и празна. Хил погледна нагоре. Мигел все още висеше от тавана.
От краката му кръвта се стичаше на струи. Мигел се опита да се освободи и да се откъсне от остриетата. Накрая успя да постигне това и се стовари от двуетажна височина върху металния под. При удара на тялото му в пода отново се чу пращенето на счупени кости.
Хил бе отместил поглед встрани по време на падането на Мигел. Извърна се и видя обезобразеното му тяло върху плочите. Само един от крайниците му не бе пострадал, дясната ръка. Човекът се опита да се повдигне на нея, но болката бе прекалено силна. Изгуби съзнание. Бе твърде слаб и нямаше сила да извика, така че от устата му излезе само тих стон. Обърна умоляващ поглед към Хил. Хил обаче не можеше да го спаси.
— Съжалявам, приятелю — каза, като повдигна пушката си. Застреля Мигел в челото и звукът от изстрела изпълни затвореното пространство. Стенанията на Мигел престанаха. От малката дупчица на челото му потече кръв.
Хил огледа още веднъж плочите. Мигел бе убит от златна плоча. Защо златните плочи бяха престанали да бъдат безопасни? Неговата теория ли бе погрешна, или правилата вече бяха други? Спомни си, че докато бърникаше из съкровищата, шумът на механизма се бе променил. Дали пък сега безопасни не бяха сребърните плочи? На отиване — златните, а на връщане — сребърните? Възможно ли бе всичко да е така просто?
Хил нямаше друг спътник, когото да принуди да рискува. Щеше да му се наложи да провери теорията си
