сам. Предпазливо почука съседната сребърна плоча с приклада на пушката си. Не се случи нищо. Това обаче можеше ли да се приеме за доказателство? Дали пък капанът не бе така направен, че да се задейства от тежестта на тялото му? Бавно повдигна крак и стъпи върху плочата. Затаи дъх и започна да прехвърля тежестта си върху този крак, готов да отскочи назад и при най-слабото задвижване на плочата или промяна в бръмченето на механизма. След малко се оказа стъпил едновременно на сребърната и на златната плоча. Нищо не се случи.
Бавно положи и другия си крак върху сребърната плоча. Застина неподвижно. Не му се случи нищо. Бе в безопасност.
Пое си въздух и избърса потта от слепоочията си. По бузите му бяха започнали да текат сълзи. Не бе успял да разбере кога бе станало това.
Бе застанал върху сребърна плоча. За да достигне следващата сребърна плоча, ще му се наложи да прескочи една златна. Реши да скочи веднага, без да губи време, както бе все още с пушка в ръка. Приземи се с трясък върху сребърната плоча. Застина, но не му се случи нищо. Ухили се, изправи се на крака и се обърна към краля:
— Надиграх те, мръсно копеле! Обърна се към изхода и започна бързо, макар и предпазливо, да се доближава до него. Спаси го бързината му. Тъкмо бе отскочил от една сребърна плоча върху друга, когато първата се отмести. Подхлъзна се и се стовари с трясък върху втората. От тавана от множество малки отворчета започнаха да се стичат струйки вода и да падат върху отвора на мястото на отместилата се плоча. Капчица от струйките се отклони при падането и докосна бузата му. Бе обгаряща. Хил моментално се отдръпна встрани. Това бе киселина!
Докосна пламналата си буза с ръка. Кожата му на това място бе разядена и съскаше. Изтръпна при мисълта, че можеше да се окаже в яма, заливан от киселинен душ. Такава смърт щеше да бъде дълга и мъчителна.
Огненият дъжд спря и сребърната плоча безшумно закри ямата. Бе се разминал със смъртта на косъм. Все още треперейки, изправи се на крака.
Погледна коварната сребърна плоча. Сребро! През цялото време се бе заблуждавал. Досега се бе спасил единствено благодарение на собствения си късмет и на случайността.
След като най-сетне успя да проумее тази ужасяваща истина, взря се в изхода. Спасението се намираше на три реда от него — на около три метра. Вече знаеше, че не може да се довери на нито една от плочите. Трябваше да рискува и да скочи. Ако се опиташе да падне на корем, можеше и да успее.
Погледна пушката си. Не можеше да си позволи тежестта и да му попречи. Остави я на пода. Положи до нея и колана с боеприпасите. Извади от джоба си тежката златна чаша, огледа я за миг и сетне я прибра. Бе готов по-скоро да умре, отколкото да се лиши от това съкровище. Вместо това се събу. А и с бос крак щеше да успее да се изтласка по-добре от гладката повърхност на сребърната плоча.
Придвижи се до нейния отдалечен от изхода край, за да си създаде простор за засилване. От това спечели в най-добрия случай само две стъпки. Затвори очи и за пръв път от десетилетия се помоли на своя Бог да му даде сила и късмет. След като приключи молитвата, отвори очи и стисна юмруци.
— Сега или никога — промърмори.
Приведе се, направи две бързи крачки и с все сила се изтласка напред към изхода. Прелетя над трите реда плочи и се приземи с удар върху каменния под. Успя донякъде да се извърти, за да понесе основната част от удара върху левия си хълбок. Нещо изщрака в рамото му, когато се претърколи в тясното преддверие и застина до съборената каменна врата.
Хил се изправи на крака с изкривено лице. Пренебрегна режещата болка в шията си. Бе успял! Докосна рамото си и реши, че бе пукнал ключица. Нищо работа. Веднъж бе отнесъл три куршума в гърдите. В сравнение с тях това бе драскотина.
Измъкна скъпоценната чаша. От падането ръбът и бе леко изкривен. Както и самият Хил, не бе пострадала сериозно.
Отиде до ръба на смъртоносния под, размаха чашата и се изплю по посока на инкския крал. Златният идол продължаваше да сияе на фона на черния камък.
— Ще се завърна и ще ти видя сметката! — закани му се. След това обещание се обърна и побягна.
Маги бе коленичила до горната част на стълбата, спускаща се към третото равнище на разкопките.
— Някой иде! — прошепна и отстрани подпрелия се на рамото и Сам.
Инстинктът и подсказа, че трябва да се скрият. Възпитана в Белфаст, знаеше кога да се подчинява на вътрешния си глас. Оцеляването сред постоянния дъжд от куршуми и бомби, които си разменяха воюващите помежду си ирландски организации и британската армия, бе научило Маги 0’Донел да оценява по достойнство хубавите скривалища.
— Хайде! — каза Маги и задърпа Сам. Норман и Ралф я последваха. Сам се опита да се възпротиви.
— Може би са иманяри. Би трябвало да ги спрем. — Той взе пушката си.
— Да не би да искаш всички ни да избият! Не знаем колко са и как са въоръжени. Да вървим.
— Тя е права — съгласи се Норман. — Тукашните леви партизани от „Сияйна пътека“ са добре въоръжени. Разполагат с руски автомати „Калашников АК 47“ и с какво ли не. По-добре да оставим тази грижа на охраната.
Сам хвърли поглед към стълбата, поклати глава и последва Маги. Тя поведе групата към едно странично помещение. Там нямаше натриеви лампи и мракът ги погълна.
— Не вдигайте шум — предупреди ги Маги. — Бъдете готови да побегнете, когато ви дам знак.
— Маги 0’Донел, боен археолог — произнесе Сам, когато приклекна до нея.
В очите на Маги Сам бе само една от няколкото размазани сенки, но тя си представи ироничната усмивка, която сега навярно бе изписана на лицето му.
— Това според мен е Хил или някой от хората му — прошепна Ралф.
— Ами викът? — попита Маги.
— Сигурен съм, че…
Маги докосна коляното на грамадния мъж и му даде знак да замълчи.
Вече чуваше пукота, издаван от стълбата. Някой се изкачваше по нея, и при това бе забързан. Чуваше се и тежкото му дишане. Маги се приведе още по-ниско и насочи поглед към човешката глава, която се подаде от отвора.
Веднага разпозна правата черна коса на Гилермо Сала и подобния на паяк бял белег върху бронзовата му буза. Бившият полицай трескаво се измъкна от шахтата, като насмалко не се подхлъзна. Маги въздъхна облекчено. Ралф бе прав. Това бе просто охраната на лагера.
Тъкмо щеше да се изправи, когато съзря на бузата му огромна рана от изгаряне. Бе напукана и кървеше. Хил я забърса с ръка, която после изтри в ризата си. Бялото на очите му бе така подчертано, че почти засия на светлината на лампата до стълбата. Стиснатите му устни изразяваха ненавист. Тя обаче усети, че той е обхванат преди всичко от страх и е в състояние на шок.
Познаваше добре това изражение. Един неин приятел от детинство, Патрик Дъган, бе със същото изражение на лицето, когато по време на престрелка в Белфаст го улучи заблуден куршум. Бе си подал главата твърде прибързано от канавката, в която се бяха укрили. Тогава Маги показа съобразителност — не помръдна дори след като мъртвото тяло на Патрик се отпусна върху нея. Припряността бе равнозначна на опасност. Тъй като бе усвоила този урок, Маги не излезе от убежището и даде знак и на останалите да стоят неподвижно.
Какво се бе случило долу? Какво бе шокирало дори такъв груб и безцеремонен мъж като Хил?
Както и през онзи ден в Белфаст, Маги съобрази, че сигурност има само в тъмнината. С крайчеца на окото видя как Хил бръкна в якето си и докосна предмет, издул джоба му. Допирът с този предмет сякаш го поуспокои. Така, както разпятие действа успокояващо на стара жена.
От друг джоб обаче той извади нещо, наподобяващо зелена ябълка с дръжка. Маги за миг разпозна оръжието, на което никак не му бе мястото в древните развалини. Дявол да го вземе! Граната! Хил стрелна за последно с поглед шахтата и се затича по тунела.
След като кънтенето на стъпките му престана, Маги установи, че се е схванала. Гранатата, познато оръжие, използвано по улиците на нейния град, и се стори голяма и зловеща. Обхванаха я някогашните и детски страхове и сякаш я парализираха. Ръцете и трепереха. Стисна юмруци и реши да се освободи от паниката. Погледът и леко се размъти и дишането и се наруши.
