— Маги, какво ти е? — попита я Сам, усетил напрегнатостта и, и я докосна по рамото. Допирът му я мобилизира и тя рязко се изправи.
— Трябва да се измъкваме оттук. И то веднага — каза забързано.
Сам намести спокойно каубойската си шапка.
— Защо? Та това бе Гилермо.
Маги, все още с напрегнато лице, се обърна към Сам. Не бе забелязал гранатата. Затова пък видя изражението и и отстъпи крачка. Тя не разполагаше с време да му обяснява причините за страховете си.
— Тръгвай веднага, глупако! — изкряска, като страхът подчерта още по-силно ирландския и акцент. Блъсна Сам към тунела и даде знак на останалите да ги последват. Дългокракият тексасец се движеше бързо, Маги, която бе последна, от време на време поглеждаше назад. Пред нея Ралф не изоставаше, но Норман, накичен с фотоапарати, не успяваше да поддържа нужното темпо.
— Побързай! — подкани тя журналиста.
Той я погледна. На светлината на лампите се виждаше, че лицето му бе побеляло. Постара се обаче да ускори ход и започна да скъсява разстоянието, делящо го от двамата по-бързи мъже. След малко достигнаха стълбата, водеща към следващото равнище на изкопа.
Сам бързо заизкачва дървените стъпала. Ралф го следваше по петите. Норман бе след тях. Маги, застанала до долния край на стълбата, се вслушваше, опитвайки се да открие признаци на опасност. Стори и се, че някъде далеч под нея се чуваше тиктакане, звук, подобен на издаван от гигантски будилник.
— Маги, качвай се! — разнесе се гласът на Сам над главата и.
Тя забеляза, че стълбата е свободна. Още веднъж бе допуснала да се наруши усетът и за време. Това бе един от признаците за пристъп. Ами сега? Бързо се закатери по стълбата. Сам и помогна да преодолее последното стъпало, като я повдигна с ръце. Следващата стълба, водеща към повърхността, се намираше на броени метри от тях. Маги поведе групата.
Бързо се понесе докрай зигзагообразната редица от фенери, които проблясваха покрай нея, докато тичаше. Когато видя основата на стълбата, чу нечие недоволно ръмжене в шахтата. Това бе Хил. Тя остана с чувството, че той вече е съвсем близо до площада.
Отгоре се появи повей от свеж въздух и Маги ускори крачка. После покрай ушите и закънтя ехото на нечии думи:
— Дано да се задавиш с това!
Маги застина, след като видя как в основата на стълбата падна един предмет и сетне се затъркаля. Не можа да повярва на очите си, когато видя зеления металически цилиндър. Остана неподвижен в калта до дървената греда, която служеше за основна опора на шахтата. Гранатата!
Маги рязко се обърна към Сам. Той простена, когато тя го блъсна в гърдите.
— Назад… назад… назад… — като песен се изтръгна от Маги. Смутена, групата се отдалечи от стълбата.
— Какво… — каза Сам на ухото и. Вените и бяха изпъкнали от напрежение. Тя изблъска Сам и останалите в едно странично помещение.
Гранатата избухна, когато те бяха още непосредствено до входа на тунела. Взривната вълна ги захвърли във въздуха. Те се удариха в отсрещната стена и се затъркаляха по каменния под. Лампите все още светеха. Маги се изправи на колене. Ушите и бучаха. Чу стенанията на Ралф. Опита се да разбере дали самата тя е ранена. Изглеждаше, че не е пострадала. Като видя обаче през облака от слягащ се прах пораженията, нанесени от гранатата, изстена. Бяха затворени като в капан!
Тунелът, който водеше към най-горната стълба, сега представляваше насип от камъни и пръст. Гранатата бе разрушила подпорните конструкции не само на тунела, но и на голяма част от най-горното равнище на обекта. Пътят им бе препречен от лавина камъни.
Разкопките започнаха да пращят и стенат, тъй като закрепването на защитните греди бе нарушено. Можеше всеки момент да се окажат притиснати от земен пласт с дебелина от десет метра. Какво можеха да сторят? Лампите внезапно примигаха за последен път и угаснаха. Всичко потъна в пълен мрак.
— Всички ли са добре? — Сам, оглушал временно от взрива, едва ли не крещеше.
— Аз съм добре — отвърна Норман. — Заровен съм на десет метра под земята. В гробница. Иначе нищо ми няма.
— И аз съм добре, Сам — съобщи Ралф с по-малко бабаитлък от обичайния за него.
Сам се закашля, задавен от гъстия прах.
— А ти, Маги?
Маги не можа да отговори. Усети как крайниците и вкочанясват, един от първите признаци на пристъпа. След малко се свлече върху каменния под. Загуби съзнание. Последното, което чу, бе задавеният вик на Норман:
— Сам! На Маги нещо и има!
Хил се отдалечи от взрива, който все още продължаваше да кънти над смълчаната джунгла. Димът и парчетата пръст, предизвикани от експлозията, го преследваха чак до мястото, където започваше лагерът. Макар острите камъни да нараняваха босите му крака, той бързо се спусна по стълбището, като се проклинаше, задето бе оставил обувките си. Защо не бе съобразил да ги хвърли към изхода заедно с пушката, преди да скочи? Знаеше отговора на този въпрос: тогава бе обезумял от страх.
Над него ято уплашени папагали прекосиха лъча на един от прожекторите. Потокът от синьо-червена перушина в тъмната нощ го сепна. Ехото от взрива още не бе заглъхнало, а джунглата вече му отговаряше с птици и маймунски крясъци. Тя се бе пробудила. Лагерът под него — също.
В някои от евтините палатки на работниците се появиха светлинки. Спящите хора се разбудиха и в тях се раздвижиха сенки. Дори една от палатките на студентите засия с мека светлина.
Останал без оръжие и без придружители, Хил не се осмели да нападне лагера сам. Ще му се наложи да събере други хора и да се завърне бързо, за да избие американците и техните работници. За щастие гранатата бе успяла да разруши единствения вход към подземните развалини. Плячката под краката му щеше да си остане непокътната до момента, когато се завърнеше, за да я прибере. Тъй като неговите хора нямаше да се вълнуват от опасението, че могат да повредят крехките старини, щяха да изнесат съкровищата за нула време. Най-много за ден или два.
Преди да събере дружината си обаче, трябваше да свърши още една работа в лагера. Стигна до палатките и се укри в една от тъмните сенки между грубите жилища на работниците. От палатките започнаха да се подават лица. Погледите на всички бяха вперени в дима, който продължаваше да излиза от шахтата. Никой не забеляза Хил. Докато се промъкваше сред палатките, чу тихи гласове, говорещи гърлено на кечуа. Откъм скъпите палатки на студентите също се чу писклив глас:
— Гилермо! Сам! Какво става? Това бе надутият началник на тези студенти.
Хил не обърна внимание на гласовете. От купчина инструменти мълчаливо измъкна кирка и остър нож. Мина зад една от палатките и проправи друг вход в нея. Острият нож изсъска, докато разпаряше дебелия брезент. Хил се промъкна през отвора с кирка в ръце.
Огледа това, което търсеше — спътниковата съобщителна система. За щастие нямаше да му се наложи да си губи времето да разрушава всичко. Знаеше кое е слабото звено — малкият компютър. За другите елементи от системата имаше резервни части. За компютъра — не. Без него лагерът щеше да бъде отрязан от света и нямаше да може да се бие тревога или извика помощ.
Сала вдигна кирката над главата си и зачака. Счупената ключица го заболя, когато повдигна тежкия метален инструмент, но не му се наложи да чака дълго. Откъм палатката на Филип Сайкс отново се разнесе неговият заповеднически сърдит глас. Очевидно бе го страх да напусне убежището си.
— Сала, къде си, по дяволите?
Докато студентът продължаваше да крещи, Хил заби острието на кирката в центъра на компютъра. В затъмнената палатка проблеснаха кобалтови искри, които бързо изгаснаха. Хил не си направи труда да измъква кирката или да проверява дали са забелязали саботажа му. Просто премина през среза на палатката и бързо се отдалечи.
Тъй като всички се бяха насочили към димящата шахта, Хил се промъкна в джунглата, без да го забележат. Държеше нож в ръка и таеше жажда за мъст в сърцето си. Стисна така силно дръжката на ножа,
