Филип обаче почти не разбираше кечуа. Не в степен, че да може да разбере репликите, които си разменяха хората.
Погледна светещия циферблат на часовника си. Минаваше полунощ. В главата му се появиха най- различни предположения. Иманярите от предната вечер се бяха завърнали с по-добри, оръжия и бяха нападнали лагера. Или самите индианци кечуа, които поначало не му внушаваха доверие, се бяха разбунтували. Или пък някой от трите генератора бе избухнал.
Филип притисна яката на халата си. Къде бяха останалите студенти? Най-сетне успя да преодолее страха и раздразнението си и излезе от палатката, без да се обува. Надникна зад нея и стрелна с поглед останалите палатки — бяха тъмни. Защо другите не се появиха? Дали не се бяха скрили в мрака?
Филип се завърна в палатката си уплашен. Може би и той трябваше да постъпи като тях. Добре осветеното му жилище бе превъзходна мишена за всеки нападател. Вмъкна се вътре и загаси лампата. Когато се обърна отново към входа, там се бе появила огромна сянка. Филип затаи дъх. Светлината на фенерче го заслепи.
— Какво искаш? — изстена той.
Светлината се премести и освети лицето на един от работниците индианци. Филип не можа да го разпознае, тъй като всичките му изглеждаха еднакви. Човекът произнесе няколко думи на кечуа, от които Филип не разбра нищо. Знакът, който направи с ръка обаче, бе недвусмислен — подкани Филип да го последва.
Филип обаче продължи да се колебае. Този човек добро ли му мислеше, или зло? Защо го нямаше Денал, мръсното гаменче от Куско, което им служеше като преводач? Неспособен да общува, Филип се чувстваше напълно беззащитен между тези чужденци.
Тъмната фигура отново даде знак на Филип да го последва, след което се обърна и излезе. Филип усети, че механично тръгва подир човека, отдалечил се в мрака, Не искаше да остава повече сам. Макар и все още бос, ускори крачка.
Нощният вятър бе остър и Филип усети неговия хлад през дрехата си. Мъжът го поведе към палатките на другите студенти. Отметна брезента, служещ за врата на палатката на Сам, и я освети. Бе празна.
Филип направи крачка назад и погледна развалините. Ако това копеле Конклин бе някъде там, защо не бе отговорило на обажданията му? Индианецът кечуа му показа и останалите палатки. И те бяха празни. Сам, Маги, Ралф и дори фотографът Норман бяха изчезнали. Крайниците на Филип затрепериха силно и причина за това не бе студеният вятър. Къде бяха тези хора?
Работникът се обърна към него. Очите му представляваха тъмни сенки. Промърмори нещо на родния си език. От тона му Филип разбра, че също е разтревожен. Филип махна с ръка.
— Трябва… Трябва да потърсим помощ — успя да промърмори през тракащите си от страх зъби. — Трябва да кажем на някого какво става тук.
Сетне с бързи крачки се отправи към палатката със свързочната апаратура. Мъжът с фенерчето го последва. Пред очите на Филип заигра собствената му сянка. Трябваше да уведоми властите. Каквото и да се бе случило, той нямаше да успее да се справи сам.
Като стигна до палатката, Филип развърза каишките на вратата с треперещи ръце. Най-сетне успя да я отвори и влезе вътре. Работникът остана на входа и освети вътрешността на палатката с фенерчето си. На светлината на неговия лъч Филип разтвори очи от ужас, когато видя състоянието на свързочното оборудване. В централния компютър стърчеше кирка.
— Боже мой! Това не е възможно… — изстена Филип и се свлече на колене.
Сам бе насочил карабината си към тъмния коридор, водещ към центъра на разкопките. В мрака продължи да се разнася шумолене, което се чуваше все по-близко.
Ралф, седнал до него, бе насочил ултравиолетовата лампа към мрака. Светлината бе твърде слаба, за да пробие стената от сенки. Това, което се криеше в мрака, продължаваше да е загадка.
Зад тях бяха застанали Маги и Норман. Маги се наведе над ухото на Сам и го заговори. Той усети топлия и дъх на шията си.
— Хил бягаше от нещо — обясни тя. — Нещо, което му бе изкарало акъла.
— Точно сега не ми се слушат такива работи — изсъска в отговор Сам. Бе изтръпнал от думите и. После стисна пушката по-здраво. Ралф също чу разговора. Бившият футболист шумно преглътна и повдигна фенерчето по-високо, сякаш по този начин щеше да освети по-голямо пространство. Нищо не се получи. Сам се умори от играта на мълчание. Изкашля се и извика:
— Кой е там?
Отговорът бе незабавен и заслепяващ. Откъм тъмния коридор към тях се насочи светлинен лъч. Толкова ярък, че ги заслепи. Всички отскочиха назад. Сам насмалко да натисне спусъка, но навиците, придобити по време на ловните експедиции с чичо му, му попречиха да направи това. Човек никога не трябва да стреля по нещо, което не може да види. Сам не отклони пушката, но отмести пръст от спусъка.
— Аз съм — обади се зад ослепителната светлина писклив гласец, изпълнен с ужас. Светлинният лъч се отклони от лицата им и заигра по тавана. Зад него видяха малка фигурка.
— Денал, ти ли си? — попита Сам и благодари мислено на чичо си за неговите напътствия. Бе малкото индианче, което работеше като преводач при тях. Личицето на детето бе пепеляво и очите му бяха изпълнени със страх. Сам прибра пушката си. — Какво, по дяволите, правиш тук?
Момчето се приближи и насочи лъча на фенерчето към земята. От устата му се посипа порой от английски думи:
— Видях… Видях как Хил тайно се вмъква тук заедно с Хуан и Мигел. Носеха със себе си чували, така че реших да ги проследя.
— Какво се случи? — каза Маги, която отиде до треперещото момче и го прегърна през рамо.
Със свободната си ръка Денал пъхна цигара в устата си. Не я запали, но тя все пак го поуспокои. Започна да говори, без да изважда цигарата.
— Не знам… Не съм сигурен… След като те разбиха каменната врата…
— Какво? — не се сдържа Сам. Дори и при сегашните обстоятелства това предателство го възмути.
Денал в отговор кимна.
— Не успях да видя много неща… Стараех се да не ме забележат… Те влязоха през вратата и после… — Денал обърна отново уплашен поглед към Сам. — После чух писъци. Избягах и се скрих.
— Мамицата им — възмути се Маги. — Това мръсно копеле е щяло да ограби гробницата направо под носа ни.
— Обаче нещо очевидно им е попречило — предположи Норман, отново вперил поглед в разрушената шахта. После се обърна към Денал. — Какво стана с другите двама? С Хуан и Мигел?
— Не знам — отвърна Денал, който едва сега забеляза разрушенията. — Гилермо избяга, а аз изчаках. Страх ме бе другите двама да не ме хванат. От гробницата обаче не излезе никой. После чух силен взрив. Наоколо ми започнаха да падат камъни… Побягнах… — Денал посочи с ръка разрушената галерия. — Голям глупак съм. Не трябваше да слизам сам. Трябваше да ви предупредя.
Сам взе ултравиолетовата лампа от Ралф и я изключи.
— Ти да си глупак? — обърна се към момчето. — Поне си съобразил да вземеш фенерче.
— Какво ще правим сега? — обърна се Маги към Сам.
— Ще трябва да изчакаме Филип да разбере, че сме тук, долу.
— Може да ни се наложи да чакаме доста дълго — въздъхна Норман.
— Защо не му се обадим по уоки-токито? — попита Денал.
— Защото никой от нас не съобрази да вземе едно — отвърна намръщено Сам.
— Заповядай. — Денал бръкна в задния си джоб и извади оттам малко уоки-токи.
Сам погледна малкото устройство и на лицето му се появи усмивка.
— Денал, отсега нататък никому не казвай, че си глупак. — Той прибра портативния радиопредавател. — Ако ти си глупак, то ние какви сме?
— Пленници — каза Денал, като погледна тъжно срутената галерия.
Филип все още бе коленичил в свързочната палатка, когато радиостанцията започна да пращи. Изненаданият студент изохка от удивление. Пукотът от радиото започна да се примесва с думи. „… срутени каменни плочи…; някой да се обади…“ Думите бяха произнесени на английски! Значи можеше да разговаря с
