някого! Филип грабна бързо слушалката. Натисна превключвателя на режим за предаване и се обади.
— Тук лагерът. Има ли някой? Имаме извънредно произшествие. Приемам.
Зачака отговор. Който и да се обадеше, все щеше да му помогне. Известно време чу само пукот. После отново се чуха думи.
— Филип, ти ли си? Сам се обажда.
Сам? Сърцето на Филип се сви. Отново вдигна слушалката.
— Къде си? Приемам.
— Хванати сме в капан в разкопките. Хил взриви изхода — каза Сам и разказа за предателството на началника на охраната. — Цялата конструкция сега е неустойчива.
Филип безмълвно благодари на своя ангел хранител, който не позволи да го закопаят заедно с другите.
— Ще трябва да поискаш помощ от Мачу Пикчу — продължи Сам, — Ще ни трябва тежко оборудване. Филип отново погледна стърчащата кирка от компютъра и тихо простена:
— Не мога да се свържа с никого, Сам. Някой е повредил спътниковата връзка. Изолирани сме.
Измина доста време, преди Филип да получи отговор. Опита се да си представи ругатните, излизащи от устата на тексасеца. След малко отново чу гласа му. Бе сърдит.
— Добре, Филип. В такъв случай още на развиделяване изпрати някого, който да потърси помощ. Кажи му да побърза! След изгрев слънце се опитай да оцениш щетите по повърхността. Добре ще е работниците да започнат внимателно да копаят още преди да пристигне помощта. Нямам представа за колко време ще ни стигне въздухът. Филип кимна в знак, че е разбрал, макар да си даваше сметка, че Сам не може да го види. Умът му бе зает със съвсем други работи. Със собствената му безопасност в частност.
— Ами Хил? — попита.
— Какво Хил? — отвърна Сам раздразнено. — Сигурно отдавна е изчезнал.
— Ами ако се върне? Отново последва дълга пауза.
— Прав си. Щом взриви шахтата и повреди радиовръзката, сигурно смята да се върне. Постави охрана.
Филип преглътна от страх, след като осъзна надвисналата над самия него опасност. Какво ще се случи, ако Хил се върне с други разбойници? В лагера разполагат само с няколко ловни пушки и мачете. Бандитите лесно ще им видят сметката. Филип погледна към индианеца, който все още продължаваше да осветява палатката с фенерчето си. На кого от тези тъмнокожи чужденци може да се довери? Чу пореден пукот и отново взе слушалката.
— Сега ще прекъсна връзката, Филип — предупреди Сам. — Трябва да пазя батериите на предавателя. Ще ти се обадя след изгрев слънце, за да ми кажеш какво е положението. Разбрахме ли се?
Филип държеше слушалката с ръка, която вече бе почнала да трепери.
— Добре, ще се опитам да се свържа с теб в шест часа сутринта.
— Ще те чакам. Край на връзката.
Филип сложи слушалката на мястото и и се изправи. Извън палатката обстановката като че ли се беше поуспокоила. Отиде до изхода и застана до дребния индианец кечуа. Бос и само по халат, Филип се взря в тъмната джунгла и димящите развалини. Нощният хлад бе проникнал до костите му и той се загърна по- плътно с дрехата си. Отчасти съжаляваше, че не се бе озовал долу при останалите от групата. Така поне нямаше да се чувства самотен.
ДЕН ВТОРИ
Ханан пача
Вторник, 21 август, 07:12 ч.
Хотел „Риджънси“
Балтимор, щата Мериленд
Лъчите на утринното слънце започнаха да проникват през процепите между тежките завеси на хотелската стая. Хенри, седнал срещу малкото орехово бюро, разглеждаше артефактите, които бе открил в мумията: сребърен пръстен, къс избледнял пергамент, две испански монети, церемониална сребърна кама и тежкия доминикански кръст. Имаше усещането, че съдбата на свещеника можеше да се разкрие с тези няколко предмета. Представляваха елементи от труден пъзел. Дано го сглоби…
Поклати глава, протегна се и разтри очите си под очилата. Навярно имаше ужасен вид. Все още не бе съблякъл смачкания си сив костюм, макар да бе съобразил да захвърли сакото си върху неоправеното легло. Бе изучавал предметите цяла нощ и само около полунощ си позволи кратка дрямка. Артефактите, оставени върху бюрото на хотелската стая, продължаваха да го карат да прелиства книгите и списанията, които бе взел от библиотеката на „Джон Хопкинс“. Хенри просто не намираше сили да се откъсне от пъзела, особено след първото си откритие.
За пореден път взе в ръце сребърния пръстен на свещеника. Преди това внимателно бе почистил наслоенията върху повърхността му и бе открил почти изличен надпис, обкръжаващ родов герб. С помощта на лупа бе успял да прочете надписа. De Almagro. Бе успял да научи фамилното име на свещеника. То се оказа достатъчно, за да заживее този човек в съзнанието на Хенри. Вече не бе просто мумия. Бе се превърнал в човек от кръв и плът. Човек с история, с минало, дори с род. Колко много неща се съдържаха в едно име.
Като остави лупата, Хенри взе писалката и се зае с изобразяването на последните детайли от копието, което правеше на символа, изобразен на пръстена. Част от него определено бе родов герб, очевидно, този на рода Алмагро. Семейната хералдика обаче бе допълнена от друго изображение: разпятие с два кръстосани меча над него. На Хенри му се стори, че този символ трябва да му говори нещо. Не успя обаче да се сети какво.
— Кой си ти, отче Алмагро? — промърмори, докато работеше. — Какво си правил в изгубения град? Защо инките те мумифицираха? — Като хапеше замислено долната си устна, Хенри най-после нанесе последните щрихи върху копието, взе листа и го погледна. — Готово — каза си полугласно.
Погледна часовника си. Бе почти осем часът. Не му бе удобно да се обажда по телефона толкова рано, но не можеше да си позволи да чака повече. Отмести стола и се присегна към телефона. Провери дали портативният факс бе включен както трябва. Удовлетворен, набра номера. Гласът, който чу, бе любезен и твърд:
— Тук кабинетът на архиепископ Кърни. С какво мога да ви бъда полезен?
— На телефона е професор Хенри Конклин. Вчера ви се обадих, за да проверя дали мога да получа достъп до старите архиви на вашия орден.
— Ах, да, професор Конклин. Архиепископ Кърни е готов да разговаря с вас. Само за миг, моля.
Хенри се намръщи, след като чу тези думи. Не бе очаквал, че ще говори със самия архиепископ. Предполагаше, че ще го прехвърлят към някой дребен служител от архивната администрация. Гласът му излъчваше строгост и топлота:
— Професор Конклин? Това, което ни съобщихте за мумифицирания свещеник, много ни развълнува. Имаме най-голямо желание да разберем какво сте научили и как можем да ви помогнем.
— Благодаря ви, но не очаквах, че с този въпрос ще занимават Ваше Високопреосвещенство.
— Напротив, вашето, откритие много ме заинтригува. Преди да постъпя в семинарията, защитих магистърска степен по европейска история. Възможността да участвам в такова изследване за мен е въпрос на чест. Така че кажете ни с какво можем да ви помогнем.
Хенри се зарадва на късмета си: сред тези достолепни мъже бе открил любител на историята. Изкашля се.
— Бих искал с помощта на Ваше Високопреосвещенство да получа достъп до архивите на Църквата. Храня надеждата, че може би ще успея да науча нещо за миналото на този човек. Дори за това, което му се е случило в Перу.
— Напълно ви разбирам. Ще бъда изцяло на ваше разположение. Ако мумията действително принадлежи на брат от Ордена на доминиканците, редно е мощите му да бъдат осветени и погребани, както подобава на свещеник. Ако този човек има все още живи родственици, според мен ще е уместно тленните му останки да бъдат предадени в семейната енория, за да бъдат надлежно погребани.
