ръката му и го стресна.
— За Бога, забравих за Джоан — промърмори Хенри, натисна копчето за прехвърляне на линия и се обади на патоложката. — Извинявай за забавянето — произнесе задъхано. — Отново се чух с архиепископ Кърни.
— Какво ти каза?
Хенри и предаде набързо разговора, все още развълнуван от чутото. Джоан за миг замълча.
— Инквизитор значи — каза след малко.
— Така излиза — въздъхна посъвзелият се Хенри.
Появи се нов елемент от пъзела.
— Това е наистина удивително. Изглежда, ще имаме още една тема за разговор по време на вечерята.
Хенри почти бе забравил за вечерята.
— Да, разбира се, довечера ще се видим — каза с искрен ентусиазъм.
— Приемам я като романтична среща — разчувства се Джоан, взе си довиждане с него и затвори телефона.
Хенри бавно сложи слушалката на мястото и. Не знаеше кое го бе изненадало повече. Това, че мумията бе на испански инквизитор, или романтичният характер на срещата.
Хил се изкачи по стълбите на единствения хотел в разположеното сред джунглите градче Вилякуача. Дървените стъпала заскърцаха под тежестта му. Дори и в сенчестото преддверие на страноприемницата бе невъзможно да се избяга от утринната горещина. Тя вече бе обвила Хил като дебело одеяло. Той обърса потта от шията си с ръкава на разкъсаната си риза и тихо изруга. От нощното бягство през джунглата целият бе изподраскан и в лошо настроение. Бе успял да подремне за съвсем кратко време, преди да договори тази среща.
— За него ще е по-добре да не закъснява — промърмори Хил, докато се изкачваше към третия етаж. След като избяга от лагера на американците, непосредствено преди изгрева успя да достигне до черен път през джунглата. За негов късмет след малко попадна на местен индианец с муле и разбита каруца. С шепа монети, заплати пътуване до градчето. Оттам се обади на свръзката си, на човека, който го бе уредил на работа в експедицията на американците. Договориха се да се срещнат по пладне в хотела.
Хил погали златната чаша в джоба си. Свръзката — търговец на древни предмети — трябваше да заплати солидна сума за рядката находка. Този търговец на крадени вещи щеше да сгреши, ако се опиташе да се пазари с Хил за цената. На Хил му трябваха много пари, веднага и в брой, тъй като му предстоеше да наеме екип, с който да се завърне при разкопките. Докосна с ръка дългия нож, забучен на пояса си.
Можеше да се наложи да прибегне до него, за да убеди купувача да заплати предложената сума. Нямаше да позволи нищо да му попречи да се сдобие със съкровището. Още повече, че това вече му бе струвало много.
Когато достигна стълбищната площадка, намести превръзката върху обгорялата си буза. И тази негова рана ще бъде осребрена. Сетне изпсува, изскърца със зъби и тръгна решително по тесния коридор. Достигна вратата на посочената му стая и почука.
— Влез — отговори твърд мъжки глас.
Хил натисна дръжката. Стаята не бе заключена. Влезе в нея и веднага бе впечатлен от две неща. Първо, от освежаващата хладина в помещението. Над главата му вентилатор, закрепен за тавана, бавно се въртеше и сякаш пречистваше стаята от влага. В другия край на помещението беше отворена широка двойна врата, гледаща към малък балкон, извисил се над изпълнения със зеленина двор на хотела. Отнякъде идваше свеж бриз, който охлаждаше стаята. Бризът леко поклащаше леки дантелени завеси и издуваше мрежата против комари над единичното легло.
Хил обаче остана по-силно впечатлен от обитателя на стаята. Сякаш хладината се дължеше на него, а не на бриза. Хил за пръв път се срещаше лично с него. Високият мъж бе седнал на пълен с възглавнички плетен стол с лице към Хил и с гръб към двойната врата. Облечен бе изцяло в черно, от обувките до закопчаната риза, кръстосал небрежно крак връз крак, и държеше чаша с напитка с лед в ръка. Елегантността му издаваше испанско потекло. Под късо подстриганата му черна коса имаше тъмни очи, които изпитателно оглеждаха Хил. Над горната устна на човека имаше тънък мустак. Домакинът не се усмихваше. Единственото му движение бе с очите, с което даде знак на Хил да седне на другия стол в стаята.
С разкъсаните си и запотени дрехи Хил се почувства като селянин пред кралска особа. Не можа да събере сили да изрази поне малко основателно раздразнение от поведението на човека. Усети у него твърдост, която той, Хил, не трябваше дори да си помисля да предизвиква.
— Ами… Ами аз дойдох за това, дето го уговорихме — успя да изломоти.
Домакинът кимна.
— В такъв случай, ще трябва само да се разберем за цената.
Хил се поотпусна върху стола. Приседна едва-едва на ръба му. Не смееше да се отпусне по-удобно. У него внезапно възникна желание да приключи колкото се може по-скоро с тази сделка, каквато и цена да му предложеха. Искаше му се да напусне хладната стая и да се завърне при добре познатите му горещини. Не посмя да погледне търговеца в очите. Вместо това насочи поглед към прозореца. На фона на синьото небе се виждаше църковна кула с бял кръст.
— Покажи ми това, което си намерил — каза мъжът, леко помръдна и ледът в чашата му издрънка.
— Да, разбира се — отвърна Хил. В гърлото му бе заседнала суха бучка. Извади от джоба си леко увредената чаша и я постави на масичката, разположена между двамата. Рубините и изумрудите, инкрустирани в златото, весело заблестяха. Като погледна дракона, омотал се около масивната златна чаша, Хил усети как започва да възвръща част от самочувствието си. — Има още нещо — добави. — Ако имам на разположение достатъчно хора и инструменти, до края на седмицата мога да донеса сто пъти повече неща.
Без да обръща внимание на думите на Хил, мъжът остави напитката си върху масата и присегна към инкската чаша. Взе я в ръка, повдигна я срещу слънцето и впери поглед в нея. Задържа я пред очите си прекалено дълго време.
Хил започна да кърши ръце в скута си, докато чакаше. И той впери поглед в изкривения край на чашата, която мъжът продължаваше внимателно да оглежда. Хил се боеше, че това увреждане можеше значително да намали цената. Мъжът го бе предупредил, че всички предмети трябва да са в безупречно състояние.
Когато човекът остави чашата върху масата, Хил се осмели да го погледне в очите. Видя, че те са изпълнени с гняв.
— Ами тя… Ами тя си беше изкривена — изломоти Хил.
Човекът, без да изрече и дума, стана и отиде до малък бар, разположен зад Хил. Той чу как мъжът слага още бучки лед в чашата си. След това се придвижи зад гърба му.
Хил не намери в себе си сили да се обърне. Продължи да гледа съкровището, оставено на масата.
— Ако не ви харесва… С нищо не ви задължавам…
Хил усети, че мъжът се бе надвесил над него. Почувства, че косъмчетата на тила му настръхват, досущ както при далечните му прадеди, обитавали някога пещерите. После долови дъха на човека в ухото си.
— Това е само обикновено злато. Нищо не струва.
Хил осъзна опасността твърде късно. Ръката му се стрелна към ножа, но не откри нищо. Преди да успее да реагира, мъжът го хвана за косата и отметна главата му назад. Хил видя собствения си нож в ръката му. Не му остана време дори да помисли как му го бяха отмъкнали. Китката на мъжа леко трепна и острието преряза гърлото на Хил от едното до другото ухо. Той подскочи напред и падна на пода. Кръвта му започна да обагря боядисаните в бяло подови дъски.
Изтърколи се на гръб и видя как мъжът отиде отново до бара, за да си вземе напитката, докато Хил се задавяше с кръвта си.
— Моля ви се… — опита се да каже, но се чу само бълбукане. Протегна ръка и усети как светлината започва да гасне. Мъжът не му обърна внимание.
С очи, изпълнени със сълзи, Хил се извърна към отворения прозорец и отново видя църковния кръст на фона на синьото небе. Моля ви се, не така, изрече безмълвно, но собствените му думи не внесоха мир в душата му.
