— Съгласен съм с вас. Опитах се да получа някаква информация, но оттук нататък няма да мога да се справя без ваша помощ. Досега разбрах единствено името на покойника — Де Алмагро. По всяка вероятност е бил член на испанското тяло на Доминиканския орден някъде през 1500-те години. Успях да направя копие и на родовия му герб и бих искал да ви го изпратя.
— 1500-те години… За толкова стари архиви може да ни се наложи да огледаме хранилищата на някои абатства. Това би могло да ни отнеме известно време.
— Така и предположих. Все пак реших, че е редно да ви се обадя, преди да се завърна в Перу.
— Правилно сте постъпили. А и така ми давате идея откъде да започнем. Аз естествено ще изпратя вашата информация във Ватикана. В Куско, Перу, обаче има един много стар доминикански манастир. Неговият настоятел, ако не се лъжа, е абат Руис. Ако този свещеник е бил изпратен с мисия в Перу, местното абатство би могло да разполага с някакви сведения.
Хенри стана от стола си. Бе силно развълнуван. Точно така! Самият той трябваше да съобрази.
— Чудесно! Благодаря ви, архиепископ Кърни. Убеден съм, че вашата помощ за разгадаването на тази тайна ще бъде неоценима.
— Надявам се да е така. Ще предам на секретаря си да ви съобщи номера на нашия факс. Очаквам посланието ви.
— Веднага ще го изпратя — обеща Хенри. Още преди да го прехвърлят отново на секретаря, започна да мисли за предстоящата работа. Ако отец Де Алмагро бе живял в Перу дълго време, сигурно в абатството в Куско щяха да се открият някои негови писма и доклади. Може би тези документи съдържат информация за изгубения град.
С треперещи пръсти върна слушалката на мястото и, а след това пъхна рисунката във факса. Набра съобщения му номер и изчака да чуе бръмченето на факса на адресата.
След като изпрати рисунката, насочи вниманието си към другата тайна, свързана с мумията. Бе прекарал нощта в догадки относно миналото на покойника, но вече бе прехвърлил проблема на друг. Сега си позволи да се замисли върху последната загадка, свързана с мумията. За нещо, което не бе споделил с архиепископа. Хенри си спомни за избухването на черепа на мумията и за златния дъжд. Какво точно се бе случило? Какво представляваше това вещество? Знаеше, че архиепископът не може да му помогне да намери отговор на този въпрос. Можеше да му помогне само един човек. Човек, с когото той и без това търсеше предлог да си поговори. Тази жена не излизаше от мислите му, след като я бе срещнал след три десетилетия раздяла.
Факсът приключи изпращането на посланието му и Хенри отново грабна телефона. Набра един номер. Телефонният сигнал прозвуча пет пъти, преди Хенри да чуе задъхан глас:
— Да?
— Джоан, ти ли си?
— Да?
Хенри си представи нежното лице на патоложката и гарваново черните и коси. Времето едва я бе докоснало. Косата и бе посребряла само тук-там. Ползваше очила при четене и имаше няколко бръчици. Най-приятните и черти обаче бяха останали непроменени: загадъчната усмивка и веселият поглед. Годините, прекарани в света на науката, не бяха успели да притъпят младежката и любознателност и да отслабят бързия и ум. На Хенри изведнъж му стана трудно да говори.
— Обажда се… Обажда се Хенри. Прощавай, че ти звъня толкова рано.
Гласът и се освободи от хладината и значително се стопли:
— Рано ли? Че аз току-що се прибрах от болницата.
— Цяла нощ си работила?
— Как да ти кажа… Изучавах рентгеновите снимки на твоята мумия и — последва кратка пауза — изгубих представа за времето.
Хенри погледна смачканите си дрехи и се усмихна.
— Напълно те разбирам.
— Успя ли да научиш нещо ново?
— Как да ти кажа, стигнах до някои неща — отвърна Хенри. После набързо и съобщи как бе открил името на свещеника и и предаде разговора си с архиепископа.
— А ти? Откри ли нещо ново на твоя фронт?
— Нищо особено. И все пак иска ми се да анализирам по-спокойно откритията си. Материалът в черепа се оказа съвсем необичаен.
Хенри, без много да се замисля, продължи да настъпва.
— Какво ще кажеш днес да обядваме заедно? — попита и веднага изпита известно неудобство от думите си. Страните му поруменяха от смущение. Последва дълга пауза.
— Боя се, че днес на обяд съм заета.
Хенри се ядоса на себе си за непрофесионалното си поведение. Навярно бе прозряла истинските му намерения. След смъртта на Елизабет не бе имал романтични контакти с други жени. Вярно е и че не бе усещал особена потребност от такива контакти.
— Какво ще кажеш обаче да вечеряме заедно? — продължи Джоан. — Знам едно чудесно италианско ресторантче до реката.
Хенри преглътна и едва не онемя. Можеше ли да си позволи да храни надежда, че тя намеква за нещо по-значимо от среща между стари колеги? Например за събуждането на стари чувства? Та нали това се бе случило толкова отдавна? Нали бе изминало ужасно много време между студентските им години и днешния ден? По всяка вероятност малката искрица, проблеснала между тях, отдавна се бе превърнала в пепел. Или пък не?
— Хенри?
— Да, да, идеята ти е чудесна.
— Ти си в „Шератон“, нали? Мога да мина да те взема към осем вечерта. Стига да нямаш нищо против късните вечери.
— Часът е съвсем подходящ. Често вечерям късно, така че съм свикнал. И всъщност…
От вълнение бе на път да започне да говори глупости, но за негов късмет апаратът изписука. Търсеха го по телефона. Изкашля се неловко.
— Извинявай, Джоан, но ме търсят по другата линия. След малко пак ще се чуем.
Постави слушалката в гнездото и, пое си дълбоко дъх, за да се успокои, и отново я вдигна, като превключи на другата линия.
— Да?
— Професор Конклин?
Хенри разпозна гласа.
— Архиепископ Кърни ли се обажда?
— Да. Искам да ви съобщя, че получих вашия факс и го разгледах. Доста ме изненада.
— Защо?
— Заради изображението на двата меча над разпятието. Като човек, изучавал историята на Европа, познавам го много добре.
Хенри взе сребърния пръстен и го вдигна пред лампата.
— И на мен ми се стори познато, но не можах да се сетя къде съм го виждал.
— Това не ме учудва. Рисунката е доста архаична.
— Какво представлява?
— Знака на испанската инквизиция.
— Какво? — каза Хенри и дъхът му спря. Веднага си представи камери за мъчения и човешка плът, обгаряна с нажежено до червено желязо. Черната секта на католицизма отдавна бе разпусната заради продължилите векове убийства и изтезания, извършвани от нея в името на вярата.
— Така е. Ако съдим по пръстена, нашият мумифициран свещеник е бил инквизитор.
— Боже мой! — изпусна се Хенри, като за миг забрави с кого разговаря. Архиепископът се засмя.
— Мислех, че е редно да знаете това. Сега ще ви оставя. Ще предам вашата информация на Ватикана и на абат Руис в Перу. Надявам се скоро да научим нещо повече.
Архиепископът затвори телефона. Хенри, изумен от чутото, остана неподвижен. Телефонът иззвъня в
