След като допи чашата си, мъжът изгледа неподвижното тяло на Гилермо Сала. Кръвта, изтекла от него, бе образувала локва, която изглеждаше черна на фона на белите дъски. Убийството не му бе доставило удоволствие. Просто чилиецът вече бе изиграл ролята си и ако останеше жив, щеше по-скоро да навреди, отколкото да помогне на каузата му.
Въздъхна и прекоси стаята, като внимаваше да не настъпи кръвта с добре лъснатите си обувки. Взе инкското съкровище от масата и го претегли с ръка. Опита се да прецени колко пари щяха да се вземат от него след свалянето на скъпоценните камъни и претопяването на златото. Не такова откритие очакваше неговата група, но ще трябваше да се задоволят и с него. От думите на Хил остана с впечатлението, че има шанс да се нанесе още по-голям удар. Отиде до леглото, взе оттам малка кожена чанта и прибра чашата в нея. Огледа още веднъж стаята. До настъпването на вечерта щяха да я почистят основно.
Взе чантичката, напусна хладната стая и се озова отново в горещия и влажен коридор, водещ към стълбите. По челото му веднага се появиха капчици пот. Не им обърна внимание. Бе израсъл в тези влажни планини и климатът не го измъчваше. Бе метис, човек с испанска и местна индианска кръв. Не бе нито испанец, нито кечуа. Макар и подобен произход да се възприемаше като безчестие сред местните хора, бе успял да си пробие път до една достойна за уважение длъжност. Излезе от малкото хотелско фоайе и се озова под лъчите на обедното слънце. Стъпалата бяха толкова бели, че за миг го заслепиха. При слизането си по тях едва не се препъна в една индианка, седнала заедно с детенцето си в тяхното подножие.
Жената, облечена с наметало от груба тъкан и шал, бе не по-малко изненадана от него, когато той и се извини. Веднага падна на колене пред него, хвана го за крачола и повдигна рожбата си, увита в ярко одеяло от вълната на лама. След това го помоли за нещо на родния си кечуа.
Той и се усмихна доброжелателно и кимна. Остави чантичката върху последното стъпало, присегна ръка към врата си и свали от него сребърното разпятие, което висеше на гърдите му и блестеше на фона на черната му дреха. Вдигна ръка над главата на детенцето и го благослови. След като направи това, целуна го по челцето, взе чантата си и тръгна по стръмната уличка, водеща към църквата му. Дребната индианка се загледа зад него.
— Благодаря ви, отче Отера.
В мрака на подземието времето течеше бавно. Маги имаше чувството, че са изминали дни. Часовникът и обаче, ако бе точен, говореше, че бе едва пладне. Бяха престояли в капана по-малко от половин ден. Скръстила ръце на гърдите си, не сваляше поглед от своите спътници, застанали на няколко крачки от нея. Сам, преметнал пушка през рамо, се бе разположил до срутените камъни и държеше уоки-токито до устните си. Още от зори тексасецът поддържаше непрестанни контакти с Филип. Стремеше се да опази батерията от изтощение, но в същото време и да обясни на техния колега действителното им положение.
— Не! — изкрещя Сам в микрофона. — Скалите са единственото, което крепи това равнище. Ако се опиташ да разкопаеш шахтата откъм старата галерия, всичко ще се срути върху главите ни. Не, Филип, изслушай ме! Аз съм тук, долу, и знам какво ни е положението. С очите си виждам как подпорите едва се крепят на скалата. Направо ще ни убиеш, ако копаеш тук. Опитай се да разбереш къде са пробивали иманярите. Това ще е най-доброто решение.
Сам поклати глава.
— Това копеле съвсем се е объркало. Както винаги, на всичко му търси лесното.
Маги се опита да му отвърне с пресилена усмивка. И на нея и се искаше всичко да стане лесно. Ралф и Норман се занимаваха с единствения им източник на светлина, фенерчето на Денал. Ралф осветяваше разрушените части от шахтата и огъналия се таван, а Сам ги оглеждаше. Норман, след като си подремна, няколко пъти ги засне. И сега бе заел поза с фотоапарат, притиснат до корема. Надяваше се, ако оцелеят, да получи някаква професионална награда за тези снимки. Лицето му обаче бе все още пребледняло и Маги бе сигурна, че фотографът с удоволствие би заменил наградата „Пулицър“ срещу едно сигурно избавление.
— Пази се!
Този вик стресна Маги и тя застина, но една ръка я блъсна напред. Тя се препъна и едва не падна, и тъкмо в този момент върху камъните зад гърба и се сгромоляса голяма гранитна плоча. Целият храм се разтресе. Въздухът се изпълни с прах и тя се закашля.
Обърна се и видя как Денал, целият покрит с прах, се изправя на крака. Каменната плоча се намираше между тях. Маги се уплаши, когато разбра на какво малко разстояние се бе разминала със смъртта. Сам вече се бе озовал до нея.
— Трябва да внимаваш и да наблюдаваш тавана — смъмри я той.
— Прав си, Сам, без майтап — отвърна тя и отмести поглед към момчето, което прескачаше плочата. Гласът и се изпълни с топлота: — Благодаря ти, Денал.
То промълви нещо на родния си език, но не посмя да я погледне в очите. Маги бе сигурна, че е поруменяло, но нямаше как да установи това на слабата светлина. Стисна го за брадичката и го целуна по бузата. Когато се отдръпна от нея, очите му се бяха разширили като чинийки. Маги се отстрани, за да не смущава повече Денал.
— Сам, може би няма да е зле да се преместим на друго равнище. — Тя махна по посока на гранитната плоча. — Прав си, като казваш, че тук всичко е неустойчиво. Ще е по-безопасно да се поотдалечим оттук.
Сам се замисли над думите и, свали каубойската си шапка и прокара ръка по косата си.
— Май имаш основание. Ралф направи крачка напред и освети тавана. — Виж, всички плочи са се разместили.
Маги погледна нагоре. Ралф бе наистина наблюдателен. Взривът бе разместил някои от правоъгълните плочи и те стърчаха на сантиметри от съседните. Докато говореха, една от плочите се размести още със сантиметър. Сам също забеляза последното разместване.
— Добре. Хайде, слизаме на долния етаж.
Ралф ги поведе с фенерче в ръка.
— Точно в този момент бих се зарадвал много на чаша лимонада, пълна до ръба с лед — каза Норман.
Сам се намръщи.
— Ако ще говорим за напитки, Норман, самият аз бих предпочел нещо по-сериозно. Например голяма заскрежена халба „Корона“ с малко лимонов сок.
Маги изтри потта и праха от челото си и ги последва.
— В Ирландия пием бирата топла — намеси се тя. — Точно сега обаче одобрявам просташкия начин, по който я пият американците, студена.
Ралф се засмя.
— Не ми се вярва инките да са ни оставили хладилник на долния етаж, обаче ще проверя — опита се да се пошегува той. Сетне освети стълбата и даде на Маги знак да се спуска.
Усмивката изчезна от лицето на Маги, когато се отдалечи от светлината на фенерчето и потъна в мрака на долния етаж. Престореното им веселие не успяваше да отпъди ужаса. Знаеха, че отвъд светлината на фенерчето има само мрак. Знаеха, че положението им е наистина много опасно.
Докато чакаше да се спуснат останалите, замисли се над думите на Ралф. Какво ли им бяха оставили инките там, долу? Какво имаше зад запечатаната врата? Какво се бе случило с двамата спътници на Хил? Любопитството на Маги се изостри. Ако съсредоточи мислите си над тези загадки, няма да се тревожи толкова от опасността да бъде погребана жива под двайсет метра развалини. А ако отново се уплаши…
Маги разтърси глава. Не биваше да губи повече контрол над себе си. Почувства известно неудобство пред Сам, който в момента се спускаше по стълбата. Бе спестила част от истината, когато му разказа за своите пристъпи. Те бяха започнали, след като стана свидетел на смъртта на Патрик Дъган в канавката в Белфаст. Лекарите не бяха открили никакви физиологически основания за пристъпите и единодушно решиха, че те са последица от силна уплаха. Маги бързо отхвърли чувството за вина — Сам няма защо да знае тези подробности. След затварянето в развалините съумя да се държи спокойно в новата обстановка. Ако не мисли много за опасността, нищо няма да и се случи.
Застанал до нея, Сам отново задейства своето уоки-токи. Радиовръзката се бе запазила, но пращенето
