— Иисусе Христе! — възкликна тя.
Закри уста с ръка. Гледаше към пода. В погледа и мигновено се запечата страдалческо измъчено лице. Тялото бе покрито с рани и изкривено, в очите му светеше пустотата на смъртта, а наоколо имаше кръв, много кръв. Зад първото тяло, недалеч от отсрещната стена, лежеше второ.
— Хуан и Мигел — позна ги Денал. Всички се умълчаха.
— Това да не би да го е сторил Хил.? — наруши тишината Норман. — Да ги е убил заради златото.
Маги бавно поклати глава. Осакатеното тяло на Хуан отново се превърна в сянка. В безмълвието и тримата чуха отново шума. Сякаш в помещението туптеше сърцето на голямо чудовище. Маги разпозна звука — зад стените и под пода бяха задействани големи механични устройства. През ума и проблесна предупреждението, изписано върху щангите. Помещението трябваше да се остави на небесата и покоят му да не се смущава.
— Маги, какво ти е? — попита Норман.
Тя се обърна към него.
— Не ги е убил Хил. Убила ги е стаята — отвърна Маги.
Преди Норман да успее да реагира на думите и, цялото помещение внезапно се затресе и всички изпопадаха на пода. Маги тежко се стовари досами златния под и се задъха. Бързо си пое въздух и отстъпи назад. Бе усетила опасността.
— Какво беше това? — изкрещя Норман.
Маги обърна лампата в посока към изхода. Оттам към тях се носеше облак от гъст прах.
— Боже мой! Ставайте и двамата! — викна Маги.
— Какво има? — попита отново Норман, вече с нотки на уплаха в гласа. Маги го заблъска към изхода.
— Хайде, Норман! Побързай, по дяволите! Проклетият, храм започна да се срутва.
Сам потърси Ралф. Грамадният чернокож се изправяше. Част от срутващия се покрив насмалко не му бе затиснала главата. За тяхно щастие покривът бе заскърцал, преди да се срути:
— Добре ли си? — попита Сам, като изтупа праха от джинсите си.
— Май съм добре — каза Ралф, като се повдигна на колене и опипа окървавена подутина на челото си. — Досега не бях блъскал с глава гранитна плоча.
— Не мърдай! — Сам повдигна фенерчето, което се бе изтърколило на пода. Ще се опитам да разбера какво се е случило.
— Друг път — отвърна Ралф и стана. — Ще вървим заедно.
Сам кимна с разбиране. Всъщност не му се искаше да остава сам. Тунелът се бе превърнал в едва ли не плътен облак от прах и песъчинки. Сам се закашля и покри устата и носа си с ръка.
— Оттук. — Посочи той и двамата тръгнаха към шахтата, водеща до първото равнище.
— Това никак не ми харесва — изстена Ралф, когато видя останките от стълбата.
Гледката наистина не бе приятна. Пътят нагоре бе затворен от големи скали, наподобяващи гигантски детски кубчета.
— Първото равнище навярно е напълно разрушено — предположи Сам.
Уоки-токито на пояса му запищя. Сам го включи и чу истеричния глас на Филип: „…добре ли сте? Обади се, мамицата му! Приемам“.
Сам натисна копчето.
— Филип, тук е Сам. Добре сме.
Таванът над главите им повторно заскърца и от него започна отново да се сипе пръст.
— Не знам обаче докога — продължи Сам. Как върви прокопаването на нов вход в основата на хълма?
В отговор се чу пукот. След това — откъслечни думи.
— …съвсем наскоро попаднахме на тунела на иманярите… току-що започнахме да копаем… поне два дни… потърсих помощ, обаче няма отговор…
Въпреки пращенето гласът на техния състудент се чуваше ясно. Сам разбра, че той се е паникьосал.
— Два дни — промърмори Ралф. — Глупости. Храмът няма да издържи толкова. Сам се опита да получи повече информация от Филип, но дочу само части от думи.
— Ще се опитам да заема позиция за по-добра връзка — изкрещя Сам в радиостанцията. — Не прекъсвай контакта! — Той прибра уоки-токито, — Я по-добре да видим как са другите — предложи на приятеля си. — Искам да се убедим, че са в безопасност.
— Може би и за нас ще е най-добре да слезем — добави Ралф. Таванът отново изпука. — Тук етажите май се рушат последователно.
— Да се надяваме, че ще ни спасят, преди да са се свършили — изрази известна увереност Сам и поведе Ралф по коридора. Той мълчаливо го последва.
Тъкмо когато достигнаха шахтата, водеща надолу, към третото равнище, оттам се подаде главата на Норман. Фотографът закри очи, за да се предпази от лъча на фенерчето.
— Слава Богу, че нищо ви няма! — каза запъхтяно Норман. — Нямате представа какво открихме!
След него се появи и Денал. Сам забеляза лоста в ръката на юношата, но не каза нищо. Последна от отвора излезе Маги.
— Какво стана? — запита тя напрегнато, като изключи ултравиолетовата лампа.
— Етажът над нас се срути — поясни Сам и набързо и описа обстановката. — След като горните равнища са толкова неустойчиви, решихме, че може би ще бъдем в най голяма безопасност на петото равнище. За всеки случай.
— Един вид трябва да се снишим — образно продължи Маги.
— Какво излиза? Че пак ще трябва да слизаме? — възкликна Норман и погледна стълбата. Сам забеляза, че Норман и Маги размениха разтревожени погледи. — Какво има? — попита ги той.
— Там открихме Хуан и Мигел — съобщи Норман. От начина, по който изрече тези думи, Сам разбра, че двамата бяха вече мъртви.
— Какво им се е случило?
— По-добре ще е сам да ги видиш — въздъхна Маги.
Групата мълчаливо се спусна на най-долното равнище. Сам след малко видя разбитата врата.
— Мръсни копелета… — промърмори, докато се привеждаше към вратата.
— Те вече заплатиха за престъпленията си, Сам — подчерта троснато. Маги. — Да вървим. Въведе го в следващото помещение, без да се откъсва от него.
На светлината на фенерчето Сам го огледа съвсем набързо. Не задържа светлинния лъч дълго върху двата трупа. За миг си спомни как след злополуката телата на двамата му родители бяха натоварени и отнесени на носилки. Тогава на Сам, закопчан с ремъци за задната седалка на семейния форд, му се размина само със счупена ръка.
— Какво все пак им се е случило?
— Гробницата е капан — обясни Маги. — Вслушай се и ще чуеш как под пода се движат механизми. Поставени са капани против грабители.
— Не знаех, че инките са разполагали с такава техника.
— Инките може би не, но някои обитатели на крайбрежието са използвали сложни механизми за напояване на нивите си. Нищо чудно и да са помогнали на тукашните строители — продължи Маги.
Лъчът на фенерчето се задържа върху златната статуя на инкския крал, релефна и изпъкваща на фона на черната гранитна стена.
— Добра примамка са измислили. Кой може да остане безразличен към тази статуя? — възкликна Сам и огледа плочите на пода. Веднага разпозна капана. — Това е игра, в която бих предпочел да не играя.
Скалите под краката им затрепериха и над главите им се разнесе грохот.
— Може да ни се наложи да я играем — допусна Маги. — Нищо чудно, ако целият храм се срине, това да се окаже най-надеждното помещение. Механизмите могат да неутрализират удара.
— Сам, опитай да се свържеш със Сайкс! — разнесе се гласът на Ралф откъм преддверието. — Дай му зор! Това място съвсем ще се разпадне!
Той свали отново уоки-токито от пояса си и го включи. От говорителя се разнесе пукот, който секна,
