на тази дълбочина бе по-силно. Сам уведоми Филип за новото им местонахождение. След като приключи разговора, Маги се приближи до него и облиза устните си.
— Ще те помоля да ми услужиш с ултравиолетовата си лампа.
— Защо ти е?
— Искам да видя какви поразии са направили Хил и неговите хора.
— Не мога да те пусна сама. Не трябва да се делим — обясни Сам и понечи да се отдалечи.
— Сам, ти не ме разбра правилно — опита се да го склони Маги, като го стисна за рамото. — Аз така или иначе ще направя това. Ще ми отнеме само няколко минути.
— Аз ще ви придружа, госпожице Маги — каза застаналият наблизо Денал. Сам ги погледна и, изглежда, оцени нейната решителност.
— Добре. Но не стойте там повече от петнайсет минути. Трябва да пестим енергията и не бива да губя време да ви търся.
— Благодаря, Сам — каза Маги.
— И аз ще дойда с вас — обърна се Норман към тях и намести фотоапарата на рамото си. Ралф също прояви интерес, но Сам охлади ентусиазма му.
— Добре, вие тримата отивайте, а ние с Ралф ще огледаме още веднъж това равнище с фенерчето, за да си изясним състоянието му. — Извади ултравиолетовата лампа от джоба си и я подаде на Маги, но и я връчи едва след едно последно предупреждение: — Значи, разбрахме се. Петнайсет минути. Бъдете внимателни.
В привидно строгия му глас тя усети загриженост и заради това се постара отговорът и да не прозвучи раздразнително.
— Разбрах те, Сам — каза тихо и взе лампата. — Не се тревожи за нас.
Той и се усмихна и сетне възобнови разговора си по уоки-токито с Филип.
Маги включи светлината и даде знак на двамата си спътници да я последват. След като напуснаха добре осветения район, тъмнината отново ги обгърна. Лилавата на цвят светлина освети кварца в гранитните плочи и коридорът се изпълни с мънички съзвездия. Маги тръгна напред, а те се стараеха да не изостават от нея. След като се спуснаха по няколко стълби и достигнаха най-ниското равнище на разкопките, Маги започна да чува все по-отчетливо туптенето на собственото си сърце. След малко и се стори, че звукът се раздава от гърдите и.
— Какъв е този шум? — попита Норман, след като се спусна от последното стъпало на стълбата.
В отговор чу шепота на Денал:
— Този шум ми е познат. Чух го, след като господин Сала прекоси онази врата.
Едва тогава Маги разбра, че чуваше не собственото си сърце, а нещо друго. Нещо, намиращо се в глъбините на храма. Усети дори и вибрации под краката си.
— Бих го оприличил на тиктакането на огромен будилник — допусна Норман.
— Да продължим — подкани ги Маги и повдигна фенера. В сравнение с подземното бучене гласът и наподобяваше цвърченето на мишле.
След още един завой се озова пред осквернената врата. На нея и около нея стърчаха останките на скъсани болтове. Трите щанги от изкривен хематит бяха захвърлени в пръстта. И трите бяха напукани и олющени от лоста, използван за изтръгването им. Самият лост бе подпрян на стената.
Денал се приведе, взе лоста и здраво го стисна в ръце. Погледна въпросително Маги. Тя не възрази против желанието му да се сдобие с оръжие.
Входът бе частично закрит от съборената каменна плоча, използвана като врата. Норман приклекна на две крачки от отвора, намести очилата на носа си и се опита да надникне.
— Нищо не виждам — каза той.
Маги приклекна до него. И тя не изпитваше желание да се доближи повече до вратата. Спомни си ужаса в очите на Хил и зловещата рана на бузата му. Какво имаше там?
Норман я изгледа недоумяващо. Тя повдигна рамене и направи крачка напред, държейки лампата пред себе си като пистолет. Спря за миг непосредствено пред вратата и сетне протегна ръка отвъд прага. Светлината свършваше в малко преддверие. Тук тиктакането се чуваше много по-ясно.
— Имам чувството, че отпред има голямо помещение, но светлината не стига дотам. — Маги погледна Норман.
— Може би ще е по-добре да изчакаме другите — прошепна фотографът.
Маги тъкмо се гласеше да каже същото, но след като го чу от Норман, промени решението си. Нямаше да се връща със съвсем празни ръце. Ако дори не надникнеше, Сам щеше да се ухили самодоволно. Щеше да я упрекне, че е изразходвала енергията на батерията му ей така, за нищо. Трябваше да занесат някаква информация на експедицията.
— Ще вляза там. — Маги посочи към помещението и се придвижи напред бързо, за да не и остане време да се уплаши. Нямаше повече да позволява на парализиращия детински страх да определя постъпките и.
— В такъв случай ще влезем всички — реши Норман и зае позиция зад нея.
Тя пролази на ръце и крака по съборената каменна врата и след малко се озова в преддверието, и се изправи. Норман и Денал я последваха.
— А, вижте! Там има нещо, което отразява светлината — забеляза тя и бавно продължи напред.
— Стой! — спря я Норман. — Нека първо проверим какво има там. Извърна се и видя, че фотографът вдига апарата си. — Не гледай срещу светкавицата — предупреди я той. Отмести поглед тъкмо когато светкавицата освети пространството за част от секундата. Изохка. След дългото лутане в мрака очите почти я заболяха от ярката светлина. Не светкавицата обаче я накара да изохка, а това, което успя да види през този кратък миг. Образът на стаята се отпечата върху ретината и.
— Видяхте ли… Видяхте ли това? — попита.
Денал промърмори нещо на родния си език. Очевидно бе уплашен. Норман се поизкашля, преди да отговори.
— Тук е пълно със злато и сребро — произнесе удивен.
Маги повдигна фенерчето си. Лилавата му светлина изглеждаше съвсем слаба.
— Видяхте ли статуята? Висока е поне два метра.
Маги направи крачка напред. Норман застана до нея. Денал също ги последва с лост в ръце.
— Към два метра е наистина — прошепна Норман. — Нима и тя е от злато? Това въобще възможно ли е?
Маги повдигна рамене.
— Испанците още при първото си идване из тези земи описали Храма на слънцето в Куско — каза. — „Корианча“, както го нарекли. Според тях стаите му били облицовани с големи златни плочи, а във вътрешния храм имало модел на царевична нива в естествен размер, направен от злато. Стъблата, кочаните, дори и пръстта, всичко било златно.
Междувременно достигнаха самото помещение. Маги коленичи и прокара внимателно ръка върху златната плоча до краката и.
— Удивително нещо… Изглежда, сме открили втори храм на слънцето.
— Какво е това? Там, върху пода? — попита напрегнато Норман.
— Кое? — Маги се изправи.
Той посочи тъмна сянка в самия край на пространството, осветено от фенерчето. Тя повдигна лампата още по-високо. Върху пода се появиха отражения, наподобяващи отраженията на луната върху спокойно езеро. Реши да огледа сянката и стъпи с крак върху златната плоча. Денал я спря, като препречи пътя и с лоста.
— Недейте, госпожице Маги. Тук нещо вони.
— Напълно е прав — потвърди Норман. — Каква е тази воня?
Тя се напрегна и също усети неприятната миризма, примесена с уханието на влажна глина и мъх. Кимна на фотографа.
— Норман, я светни още веднъж.
Той даде знак, че е разбрал, и Маги се взря отново в пода. След проблясването на светкавицата тя изстена и веднага се отдръпна назад, далеч от плочите.
